Подарих й Париж, който ни чака...

Кое е по-голямо от 31? 
32?
33?

Алекс ме зашемети с 30 подаръка за 30-ия ми рожден ден. И то не говорим за гащи, чорапи и памперси, нито за картички, които аз така удобно й рисувам на ръка, а за съвсем висококачествени, обмислени, изчислени, премерени и преценени подаръци, от които всеки един е достоен да оглави коледните класации например.

А защо 31? Защото черешката на тортата я държеше Сами и дълго мечтаната от мен Tony Hawk Powell Peralta скейт дъска от 80-те, която като дете гледах жадно от витрината на магазина (защото когато дядо ми си продаде камиона, с парите успя да ми купи само една дъска за 500 лева, а аз ги исках всичките) беше преминала бариерата на времето и се беше оказала в ръцете му - "за тати, защото го обичам". Е, доживях детето ми да ми подари подарък, за който си бях мечтал, когато аз бях дете! 

Ето че говоря само за материалните подаръци. А какво остава за вълнението, за въздуха излязъл от гърдите на жена ми, за да напълни 30 балона, за уплахата, предизвикана от пукането на мнозина от тях? За любовта?

Да се върнем на въпроса. Кое е по-голямо от 31? Как можех аз да надскоча високо поставената летва, за да не ме е яд, че съм се изложил с пикник пред университета и рисувана на ръка картичка?

И тъй като кола вече съм й подарявал, та викам нещо къща, хеликоптер, самолет...

Тук обаче се събуди някой на втория етаж в главата ми, попрехвърли сметките и каза, че такъв подарък е напълно във възможностите ми, но само ако е с дистанционно!

Но идеята за самолет не излизаше от главата ми, затова я оставих да си битува там, без да й преча, а аз започнах да си мисля за по-осъществим подарък. 

Нощта на 20-и ноември доста се вълнувах. В крайна сметка, когато алкА - осъмнена и очевидно леко разочарована от факта, че не исках да й честитя от предната вечер, си легна, аз бях останал с 30 балона, бутилка вино, зимна шапка и лист хартия като подарък за нея. Да.

Не можах пак да мина без лист хартия, на който принтирах писмо до нея вместо подарък. Е, поне картичката не я бях правил аз, а тя гласеше милото послание: "SHIT! 30th Birthday Card".

Започна едно надуване. С разтреперани ръце опъвах балончетата, които може и да са били водни бомбички - два ми се пръснаха в лицето.

Накрая останах с 28 цицковидни шарени балона, жалко разпръснати по пода, като че фруктиерата ни с завехнали ябълки се беше разпиляла.

Покатерих се на стола и увих с тиксо единия край на лентата с надпис "Happy Birthday! Happy Birthday", в резултат на което се лиших от първото 'Н' и последното 'у', но поне лентата се опъна страхотно! Дойде ред на опаковането на шапката, за която нямах кутия, затова я направих от твърда опаковачна хартия. Не питайте как. Принтирах писмото, навих го и го вързах с червена панделка. Бутнах го при бутилката.

***

Доживях сутринта! Запяха сирените, изгряха облаците... за тях си беше обикновена английска сутрин, така че нямаше какво да се преструват и да ни показват специално отношение.
Моята рожденичка стана, а аз разтреперан от вълнение я прегърнах и я поведох към стаята.

Доста се посмя на балоните, със снизходителна усмивка погледна към надписа на лентата, засмя се на остроумното надписче на картичката, учуди се, че кутията е зрителна измама, хареса си шапката (после даже обясни, че било хубаво, че имала козирка и джобче, много била сладка) и се запъти към бюрото, за да види какво има в самотната кесийка.

"'Ооо, уаау, бутилка вино! Колко милооо! Мерси, Тени! Уаау, "Шато Марго", уаааау, от 1980-а! Ама аз тогава съм родена! Вино...?... Ама то не е ли от най-скъпите френски вина? Уааау, благодаря ти! Кога ще го пием?"

Остави го на рафта отстрани и като че ли това беше всичко с подаръците. Остана само да прочете какво пише на писмото от мен. Махна панделката и зачете на глас. "Мила Али,...не съм това неадекватно куку, за което ме мислиш... подаръкът ти е по-долу на този лист! Самолетни билети за УТРЕ до Париж. Ще се върнем след седмица!"
PS: А етикетът на виното е фалшив!

- Ама? Чакай малко! Ние сме на училище тогава! Това е утре!... утре отиваме в Париж? ...(прегръдки)...Ще изпуснем статистиката!

"К сожаленью день рожденья только раз в году!" Или поне така ни пееше Чебурашка на нас от простолюдието. С огромна тъга си повтарях тази песничка вечер след всеки рожден ден, преди да започна да се интересувам от момичета, когато просто разбрах, че и утре е ден.

Оказа се обаче, че за някой тази песничка не важала. По стечение на обстоятелствата около мен има двама, които са имали късмета да се родят на един ден, а да бъдат записани на следващия. И докато в случая с дядо ми Стоян се получи така, че и досега не съм съвсем сигурен точно кога му е рождения ден, то с жена ми резултатът е, че празнуваме ДВА рождени дни!

Едно от най-прекрасните събития на деня беше поздравът за мама от Сами. Филмче, което гледахме сто пъти и въздишахме от умиление...

Но денят напредваше, а аз съм човек на думата си. Понякога стигам и до глупост и прост инат, за да изпълня това, което съм казал. Затова обещаният пикник пред университета като 'единствен' подарък трябваше да се изпълни. Затова и беше фалшивата бутилка вино.

Заприготвях одеалото и кошницата за романтичен обяд в двора на една от най-красивите сгради в града - Манчестърския университет. Уви, ситен хладен дъждец се сипеше по английскому, а двата месеца, прекарани на Острова, не ни бяха стигнали да си пуснем хриле и перки.

Е, зарязахме кошницата, но нахлузихме гумените ботуши и отидохме да си правим снимки на заплютото място, за да не пропуснем да изживеем това, което съдбата ни бе отредила и без да искаме да потеглим по нови, непознати съдбовни пътища, неизпълнявайки думата ми. И добре, че го направихме. В противен случай всичко можеше да се обърка...

***

Ето какво се случва в реалността, в която не отиваме да се снимаме, а просто си продължаваме по пътя.

Подминаваме университета. На първия светофар тръгваме на зелено, но хвърчи линейка! Набива спирачки, защото ние, унесени в мечти за Франция, не я чуваме. Отвътре, нищо неподозиращ пациент, който извикал линейка, защото по принцип лекувал хемороидите си с вендузи, но този път не запалил клечка, а пиратка, която му избухнала в задника.

Линейката хвърчала към болницата, но двама на път към Париж не я чуват, шофьорът - Ричард - набива спирачки, горкият пациент, който си стоял надупен и без гащи отлита, рикошира в предното стъкло и пада върху скоростния лост...

В това време 30-31 годишните младежи притичват до другия тротоар и там връхлитат върху негърче, ядящо сладолед. Една топка отхвърча и пада в пазвата на рожденичката. Влизаме в тоалетната да се перем и Алекс съблича роклята, но ни хваща охраната.

Мисли, че сме влезли в дамската тоалетна по друга причина. Обвинява ме и ме задържа. На път към районното намирам безопасна игла, отключвам белезниците и му я забивам в сънната артерия. От това той... заспива... аз избягвам.

Скачам на първия влак в посока Стоунхендж и понеже нямам кредит на телефона си, пращам на Алекс само смс: "Утре вечер ме чакай на летището". Оставам в нелегалност, спя при едни много добри клошари, които ми разказват легенда как под Стоунхендж е заровено съкровище.

На другата сутрин отивам да копая, но някакви туристи ме издават и аз оставам в затвора. В това време на летището Алекс среща галантен французин, знае, че я издирват за съучастничество, защото са проследили смса ми. Той й предлага закрила, тя си сменя името на Жовиньонда Дьо Квазинтормие и заживява с него в Прованса, но е нещастна и страда по мен.

Сами пораства и не иска да се откаже от мен. Става надзирател в затвора, където ми помага да си набавям кабърчета, от които си строя тайно, в мазата бронетранспортьор (Боро, повтори последната дума!).

След двайсет и три години адската ми машина е готова, аз я подкарвам, разбивам вратите на асансьора и се измъквам по въжетата надолу до канализацията, където, както знаете, преплувам до морето и излизам чисто нов човек.

Преплувам Ламанша, убивам галантния французин и заживяваме дружно с Алекс (Жовиньонда) в неговия замък, но винаги страдаме, че не сме отишли навремето да се снимаме в университета и сме се противопоставили на съдбата.

Следват надписи и сълзлива музика, а публиката бърше сополи и сълзи и излиза от прожекцията на този, превърнал се в мегаблокбъстър любовен трилър. Зрителите узнават къде сме погребани и идват на поклонение на общия ни гроб, от който растат шипки (все пак сме българи). Хапват от нашите шипки и ние заживяваме вечно в тях. (Тук режисьорът си е оставил прозорче за втора част - комбинация от филмите "Дух" и "28 дни по-късно")
The End

***

Ето защо, смътно подозирайки какво може да се случи, отидохме пред най-красивата сграда в Манчестър и направихме някои от любимите ми снимки на алкА.

Беше три следобед и за мен започна най-трудната част от деня - забаламосването и протакването.

"Мили колеги, знаете, че Алекс ви покани в понеделник вечерта на рожден ден в някой бар, където да отидем след лекции. Тя обаче няма представа, че няма да е в Манчестър тогава. За това ви моля, правете се, че нищо не знаете и се съгласявайте с поканата й, а отбележете в календарите си неделя вечер, в 8 ч, в най-английската и най-прекрасна бирария в града, където й организирам парти-изненада."

"Уважаеми администратор на курса, моля, свържете се с дипломната ръководителка на Алекс и и предайте, че тя няма да може да присъства на срещата си по независими от нея причини. Алекс усърдно и горещо си уговаряше тази среща, без да подозира, че в сряда ще бъде в Париж, за което Ви моля да не се издавате пред нея. Благодаря Ви за съдействието и заповядайте на парти в неделя в 8 часа в 'Ойстър Хаус'."

Приключихме с "пикника", а беше едва три следобед. Студено беше, дъждовно... а трябваше да разсейвам рожденичката през следващите ПЕТ часа!

- Хайде на кафе - да ме почерпиш, мила!

А там все не можех да си избера какво искам и отпращах сервитьорката, задавах въпроси, но не спечелих чак толкова време. Изведнъж станах и хукнах към тоалетната. Там сгащих сервитьорката и й бутнах...ае стига сте си мислили такива неща бе!...един пакет свещички в ръцете. Викам, намери най-мекия десерт и го окичи с колкото свещи побереш. Ей там онова момиченце, жена ми е рожденичка! 

Мотах се, "чаках на опашка" пред тоалетната, едва не изтървах изненадата! Върнах се на масата, а малко след това ме последва и сервитьорката с един таралеж от запалени свещички и песничка, към която се присъединиха и от околните маси.

Тя беше много изненадана и зарадвана. Настроението не спираше да расте, а с него и моето напрежение. Бях си спечелил около два часа, а тъй като рожденичката ми отказа да я водя на вечеря, за която специално бях правил проучване на ресторанти и няколко резервации, трябваше да измисля с какво да я разсейвам ТРИ часа. 

- Хайде просто да си седим тук в кафенето и да си правим снимки! (30 минути)

- Трябва пак да отида до тоалетната. (15 минути)

- Ей, сега ще извикам сервитьорката, да й платя. (5 минути)

Предадох се и излязохме в 6 часа. Зад гърба ни заключиха заведението. Явно по това време вече не се пие кафе! 

- Хайде по магазините!
- Не ми се ходи, замръзват ми краката!
- Ами идеално, таман ще ти купим чорапи. Рожденичка си, не ми се прибира още.

Ама падна едно избиране на чорапи. "Не си вземай тези, ще държат студено...много шарени...много грозни...много тънки...много дебели...чакай да видя и за себе си, че и на мен май ми е студено...а ръкавички не искаш ли?" (30 минути)

- Хайде седни на една пейка да си ги обуеш сега. (2 минути)
- Тени, хайде да си ходим, умирам от студ!
- Али, имам една молба! Моля те, заведи не на бира да ме почерпиш! Не може така само с едно кафе да се разминеш! (Казах си, поне ще сме там, когато започнат да идват колегите. Изненадата няма да стане, но поне няма да вържа тенекия на целия си курс!)

Неведоми са пътищата на белобрадия чичо от облаците. По пътя към бирарията - коледен базар! Никога не съм бил толкова щастлив да видя нещо така зверски отегчително като коледен базар!

"Хайде да ти купим още една шапка...ааа, колко е интересно...чакай чакай да видя тук нещо...уааау, колко хубави пуловери....уау, колко са арт тези бижутааа...искаш ли да се возим на виенското колело?...не?...жалко...(пу!)...аууу, колко хубави цветя...бижута, значки...какво? студено ти е? Ами ела да те гушна бе!...чакай още мъничко, това не сме видели още...да потърсим подаръци..."

Дойде и дългоочакваният момент, в който манчестърският Смол Бен заудря 8 часа! Успях! "Уффф, хайде да влизаме в бирарията (базарът беше буквално пред входа!), че умрях от студ!

- Ела на горния етаж да си намерим ма...
С-Ъ-Р-П-Р-А-А-А-А-Й-З! Викат колегите, а Алекс не може да схване какво става и как всички са по случайност там...

Напрежението ми се пукна и изтече като че язовирната стена на емоциите ми беше махната! Успях! Изпълних всичко, което бях измислил! На всичко отгоре, купоните с колегите ни са адски весели, а рожденичката ми е на десетото небе!

Направих това леко уплашено момиче щастливо на прага на тази нова, страшна десетилетка. Пийнахме си с кеф, донесоха й торта, пак духа свещи, ядохме шоколадова торта с бира направо с вилици, без чинии, от средата на масата, пак всички пяха Хепи Бъртдей...

А утрешният ден все още предстоеше и Франция ни чакаше!