Признавам си, че тази седмица ми беше трудно да реша коя е най-интересната тема в медиите. Дали пожарът в Пловдив, където щом видяха, че не могат да бутнат някакви си паметници на културата, им драснаха клечката, а после изровиха местен Ван дер Любе да опере пешкира и да полежи в ареста, докато емоциите се уталожат (а знаем, че у нас и най-бурните емоции, и най-доблестните пориви на гражданската съвест се "уталагат" сравнително бързо).
Или пък тъй наречената "битка вляво" - къдрава вестникарска формула, зад която се крие жалка картинка, която вече и на карикатура не прилича, и един беден генерал, на когото предстоящата президентска кампания ще изтрие всяко достойнство от лицето.
Реших да избера третата тема: "Интелектуалци пишат писмо до ООН в подкрепа на Ирина Бокова".
Винаги е вълнуващо, когато културата общува с властта, а начините на това общуване са забавни и поучителни.
В писмото, в което дискретно се прокрадват и някои апокалиптични мотиви, пише: "... в този труден политически момент в света е дошло времето жена от Източна Европа да оглави Обединените нации и тя е именно Ирина Бокова...".
Кажете, не звучи ли по нострадамовски? Как да не трепнат обединените нации! Очевидно фигурите в международната политика се степенуват така: обикновени дипломати, висши дипломати, сиви кардинали, световни господари, илюминати, жени от Източна Европа. Последните се намесват само когато стане изключително напечено.
В писмото пише още: "Позволяваме си да се обърнем към вас с това открито писмо в качеството ни на представители на интелигенцията на България...".
Така. Ето тук възниква неочакван логически казус: понеже аз не съм упълномощавал тези личности да ме представляват, то съществуват две хипотези: А) Или интелектуалци и творци като Валерия Велева, Антон Дончев, Любомир Левчев, Светлин Русев, Анжел Вагенщайн, Иван Гранитски, Андрей Райчев и други (академици, професори и интелектуалци от общ характер) лъжат и се кичат с чест, която не им е оказана, или Б) аз не принадлежа към българската интелигенция.
Понеже е ужасно да допуснем първото, то остава да приемем второто.
Добре, приемаме го. Ето, в този момент напускам интелигенцията и при това изпитвам даже някакво сладостно облекчение. Така нито аз ще се притеснявам кой ме представлява и говори от мое име, нито пък те ще се притесняват кого представляват и няма ли той да ги изложи пред чужденците.
Сега вече като неинтелигент мога да разгледам случая Бокова, без да ангажирам никоя обществена прослойка с мнението си.
Каква е обичайната логика в такива случаи?
Дори да имаме нравствени съмнения, дори да имаме пристрастия и симпатии, дори да имаме вътрешнодържавни търкания, противоречия и вражди по дадена тема, то когато излезем пред очите на света, трябва да ги сподавим. Когато се изправим пред другите нации, трябва да изглеждаме задружни и монолитни.
Даже си представям Ирина Бокова като българска гимнастичка - по трико, раздиплила лента или пък подмятаща бухалки, тя прави финален шпагат с дръзко вирната брадичка, а светът я аплодира.
После се качва на почетната стълбичка и докато родният трибагреник бавно се вдига нагоре, устните й мълвят химна, а в очите й блестят сълзи. Сълзи блестят и в очите на нацията, притихнала пред телевизора - единна, сплотена, надраснала дребнотемието и домашните кавги.
Да, така е. Хората по света не ги интересуват нашите домашни караници - кой кум, кой сват и кой на булката брат.
Когато тръгваме като отбор, би изглеждало много грозно съотборниците да си подлагат крак един на друг. Ще ни презират, няма да ни кажат: браво!
Е, тъкмо това нещо изглежда не разбра режисьорът Евгений Михайлов, когато написа прословутото си писмо-донос срещу Ирина Бокова. Мнозина се възмутиха, други подкрепиха. Трети останаха равнодушни както към това писмо, така и към писмото на интелектуалците.
Дали второто се появи в отговор на първото - ето вижте, ние сме истинските български интелектуалци, а не този кинаджия с танковете.
Дали пък не се появи по заръка на някои много по-високи политически селения?
Или се появи от обикновена логорея, страст към пустословие и периодично напомняне за себе си - това не е толкова важно. Не е важно и това, че и двете писма се позовават на гласа на народа: едното казва, че народната воля не е Бокова да е номинацията ни за ООН, а другото привлича даже крилати латински фрази, за да докаже, че именно такава е народната воля - днес всеки е популист, даже режисьорите, интелектуалците и творците. Затова не е важно.
Важен е въпросът защо толкова се палим.
Какво ни пука кого ще предложим за шеф на ООН? Какво значение има дали ще е "жена от Източна Европа" след египетски, ганайски и корейски дипломати на този пост през последните три мандата? Понякога ми се струва, че начело на ООН нарочно се търсят хора от екзотични дестинации, та чак до "жена от Източна Европа"!
Или просто е важно да вземем медал от олимпиадата - пращаме нашето златно момиче Ирина, избират я, а ние скандираме: "Българки юнакини!". После вече надменно оглеждаме другите народи, а горната ни устна презрително потрепва, когато подаваме българския си паспорт на която и да е гранична полиция по света.
Но дори и да я изберат, Бокова ще бъде шеф на световните нации точно толкова, колкото и България ще бъде началник на Европа, когато й дойде ред за ротационно председателство.
На това някой ще каже - символично е! А символите са важни, те отправят послания, а посланията са в основата на решенията. Символите са знаци, а знаците значат, както ще го потвърди всеки семиотик.
Добре, дайте да видим какво символизира ООН и какво символизира Ирина Бокова.
ООН символизира или поне се опитва да символизира световната цивилизация - онази, която според съвременните либерални мечтатели слага край на историята, защото от нея вече не може да се изобрети нищо по-съвършено в обществено-политическо отношение.
Многопартийната парламентарна демокрация е най-висшата форма на организирано човешко съществуване. ООН символизира идеята за либерална демокрация, капитализъм, гарантиране на индивидуални и групови права, върховенство на закона. Добри ли са тези неща, полезни ли са, еднозначни ли са, или имат и тъмна страна - това е друг разговор с неизвестен резултат. Тук си говорим само кое какво символизира.
Какво символизира Ирина Бокова?
Хубавото на епохата на Студената война беше това, че се виждаше ясна граница между два свята - на либералната демокрация и на тоталитаризма.
Ако ООН символизира първия, то г-жа Бокова символизира втория. Съжалявам. Това е положението.
Символизира го с цялата си биография: възпитаничка на Университета за международни отношения в Москва с очевидно изграден още тогава поглед по въпросите на геополитиката и световните нации (какво символизира това?); дъщеря на ремсиста, партизанина, публициста пропагандатор и члена на ЦК на БКП Георги Боков (какво символизира това?); член на кабинета на Жан Виденов, кабинет, който спря реформите, възвърна централното планиране, създаде кредитните милионери и масовата приватизация, зърнената криза, дефицита на хляб, инфлацията до 438%... Какво символизира това?
Като ще си играем на символи - да си играем.
Нещата рядко са само бели или само черни, нещата рядко са еднозначни, макар да има и такива случаи. За съжаление обаче в публичния дебат са именно еднозначни - ако едните кажат "А!", другите ще отговорят "У!".
Езикът на публичния дебат се е свел до езика на медиите, а той по дефиниция е антагонистичен. И ние сме съгласни да го говорим, пък и ни принуждават. Затова и по въпроси като този за Ирина Бокова в крайна сметка ще кажем или "А!", или "У!". Независимо от нюансите. Тя може да има много качества и в номинирането й може да има много логика, но символизира това, което символизира.
Бокова се превърна в национален спорт. Нацията се раздели на взаимно освиркващи се агитки.
Достойна или недостойна е една онтологична комунистка за международните институции на модерния свят? Защо пък да не е достойна? Достойна ли е Баба Меца да живее в гората? Всъщност, кариерата на Ирина Бокова в световните институции не е скандална, а е напълно закономерна. Светът е такъв и Бокова е не само част от него, а негов типичен представител, негов символ. Ето какво символизира Ирина Бокова!
Символизира съвременния свят, в който вече я няма ясната граница, фронтовата линия на Студената война.
Свят технократски, в който всеки е приемлив, стига да не застрашава конюнктурата и статуквото.
Нека да стане шеф на ООН, това няма никакво значение и нищо няма да промени. Няма никакво значение нито за света, нито за националното ни самочувствие - то е способно да се гордее с всичко.
Така че - решавайте сами как да се позиционирате по казуса Бокова. Каквото и да решите, няма да сбъркате.
Ако пък срещнете затруднения при избора - имате си интелигенция (към която аз от днес не принадлежа), имате си интелектуалци, те са вашият елит, слушайте ги какво говорят.
Интелектуалецът е пъстър бръмбар, отразил в крилцата си цветовете на дъгата. Следвайте го вярно и той рано или късно ще ви заведе там, където всички бръмбари водят. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
*Текстът на Иван Стамболов-Сула е от рубриката "Наблюдател" на в-к "Сега"
