Доналд Тръмп. Отношението към климата. Дори употребата на женски форми в езика.
Общественото мнение сякаш е особено поляризирано в наши дни - и то за всичко. Но поляризирането в публичния дискурс рядко представя истинско разделение в самото обществото.
Това е така, защото представителите на умереното мнозинство остават тихи, тъй като не желаят да бъдат вкарвани в категории.
Истината е, че отделните хора не винаги изразяват истинските си предпочитания и убеждения публично. Този феномен е добре документиран в авторитарните държави, където публичната проява на подкрепа за режима рядко кореспондира с прикритите, лични възгледи на гражданите. Не може да се отрече, че това се случва и в либералните демокрации. Всъщност това хората да не споделят мислите си може да се очаква.
Дали човек публично ще разкрие неговите или нейните лични възгледи и ще вземе участие в обществения дебат зависи от няколко фактора, първият от които е дали този конкретен човек ще получи нещо от изразяването на мнение и страстната защита на дадена позиция. Социалното одобрение или критицизъм, който една личност може да получи за публичното изразяване на мнение също играе важна роля.
На теория, една потенциална облага от това да говориш е, че така може да се стигне до взимането на релевантни политически решения. Същевременно отделните личности като цяло имат много малко влияние върху общественото мнение, а общественото мнение рядко - ако изобщо - влие върху политиките. Дори когато това се случва, влиянието обикновено се усеща със закъснение.
Следователно е лесно да се предположи, че това нежелание публично да се изразява мнение е свързано най-вече с реакциите на другите.
Някои шофьори например може да не споделят публично желанието си за по-ниски екотакси за автомобилите, дори да са на мнение, че те трябва да са такива. Причината е, че докато няма какво да получат (те знаят, че всъщност нямат голямо влияние върху общественото мнение), има какво да се загуби - а именно да изглеждат като бензинови маниаци, на които не им дреме за околната среда.
С други думи, за да избегнат обществена цензура, те ще си замълчат или дори ще обясняват как биха ползвали градски транспорт (но ако е по-начесто и по-евтин). Страхът от публичното посрамване е това, което ги спира да изразят истинските си предпочитания.
Сходна е ситуацията с множеството германци, които се възхищават на определи аспекти на американската политика (например данъчните облекчения) и искат те да бъдат приложени и в Германия. Но публично да призоват Германия да следва примера на Щатите в тази област би било катастрофално за социалния им статус.
Нищо от казаното дотук не означава, че отделните хора никога не изразяват истинските си мнения. Понякога хората го правят, дори когато са застрашени от негативни реакции. Пример за това е проблемът с женските форми на съществителните имена. Що се отнася до английския, това не е такъв проблем. В немския език (и в българския) обаче съществителните имат две форми спрямо пола.
Много германци например твърдят, че практиката да се посочват както мъжката, така и женската форма на съществителното е от основно значение, що се отнася до въпросите за равенството и включването. Други гледат на изписването и на двете форми в такива случаи като на гавра с писмеността. По този въпрос се заемат различни страни, като всяка от групите яростно защитава позицията си.
Друг пример: за много хора защитата на околната среда може да е много важна, но те също така искат да разполагат с удобството да могат да шофират евтино и без ограничения. По същия начин, повечето хора виждат важността от равни права за мъжете и жените, но не разбират как използването (или неизползването) на дадена форма на определено съществително помага за това.
И в двата случая има хора, които са склонни да прикрият истинските си чувства, що се отнася до публични дискусии. Същевременно е вярно, че изразяването на мнение от само няколко души може да промени утвърдени мнение, особено когато налице е потенциална загуба на нещо от страна на големи групи в обществото.
Протестите на “жълтите жилетки” във Франция бяха предизвикани от планирано увеличение на данъците върху горивата. Макар да не го казват гласно, много французи не желаят да плащат повече за бензин.
В Германия групата “Fridays for Hubraum”, която се обявява срещу демонизацията на шофьорите на автомобили, събра повече членове във Facebook за няколко дни след създаването си, отколкото движението “Fridays for Future” на Грета Тунберг.
При определени обстоятелства това малка част от обществото открито да изрази мнението си може да е достатъчно да убеди други да променят възгледите си. Това е в основата на класическата приказка “Новите дрехи на царя” на Ханс Кристиан Андерсен. Нужно е едно малко дете да каже истината, за да признаят всички граждани това, което вече са знаели: царят е гол.
Стимулът да споделиш мнението си публично е особено силен за тези, които имат опростено или умишлено поляризирано поведение. Хората, които вече имат екстремни възгледи, са по-склонни да се изразяват.
Следователно причината да ни се струва, че общественото мнение е поляризирано, е, че умереното мнозинство прикрива истинските си възгледи.
С други думи, само защото поляризиращите гледни точки доминират дискурса, това не означава, че самото общество е поляризирано.
Медиите също допринасят за впечатлението за поляризация. Първо, крайните мнения често са много по-вълнуващи и заради това на тях се обръща повече внимание. В същото време отнема усилия да бъдат представени умерените възгледи, които имат за цел да посочат колко сложно и разнообразно е обществото.
Второ, много центристи не изразяват мненията си публично, защото се страхуват, че могат да бъдат разбрани погрешно или да им бъде лепнат етикет, че подкрепят едната или другата страна.
Мнозина предпочитат да мълчат, вместо да опитат да изразят мнението си. Ехо стаите на социалните мрежи само засилват усещането на поляризация на общественото мнение, тъй като там се изразяват най-вече крайни мнения. Огромни части от обществото се въздържат да участват в политическия дебат в социалните мрежи, като вместо това наблягат на снимки от почивките си или видеа с котки.
Това, от което светът може би се нуждае, са институционални разпоредби, които да позволяват на отделните граждани да изразяват това, в което вярват, по начин, който да има отражение върху обществото - без страх, че ще бъдат порицани.
Едно такова нещо е тайната на вота по време на избори в демократичните държави. От нея може да се очаква да поднесе някоя и друга изборна изненада. Друга възможност е гласуването в референдуми.
Именно те позволяват на тихото мнозинство да има глас в процеса по вземане на решения, а това може да доведе до ценните компромиси в публичния дискурс - нещо, от което обществото определено може да се възползва.
