Извращение на паметта

Докато обикалях по градския център в Пловдив, изведнъж се натъквам на легендарната кръчма „Пловдив" и с известно неудоволствие установявам, че вече не е кръчма, а магазин за стъклария.

Резна ме парещо предчувствие, влязох вътре и изтръпнах - стените на новоизлюпения луксозен търговски обект се оказаха точно такива, каквито се страхувах, че ще са - болнично бели. Къде са стенописите? - почти проплаках на любезната, елегантно облечена продавачка.

Малко предистория. Нямам представа кога е основана кръчма „Пловдив", но е със сигурност преди да се родя. Преди да се родят майка ми и баща ми, а може би и баба и дядо. По спомени и разкази на по-стари пловдивчани - някъде около началото на ХХ век.

Зад бара висеше портретът на създателя й - достолепен старец с ретро вид. Беше малко уютно заведение с прилични цени и прекрасна кухня на пъпа на Пловдив, до Джумая Джамия, в подстъпите на Стария град.

Винаги се е славело като любимо място на Пловдивската бохема

Там се събирали прочутите пловдивски художници - Златю Бояджиев, Димитър Киров, Йоан Левиев, Георги Божилов, известен като Жоро Слона, и кой ли още не. Всеки с претенция, че упражнява художествено творческа професия е пил и ял там.

Носеше онзи прочут хаджигенчовски дух, нещо средно между парижките тротоарни заведения и еснафските клюкарски седенки, типични за старите български градове. На гореспоменатите художници толкова им харесвало да се събират в това непретенциозно заведение, че решили да си го изрисуват, за да им е приятно, докато си пият питието там.

Така се появяват прочутите стенописи в Кръчма „Пловдив" - безценни фрески, направени без пари, ей така, за кеф, от велики творци, до един вече покойници. По едно време, малко след настъпването на демокрацията, смениха старите дървени дограми на кръчмата с алуминиеви, което подразни редовната клиентела. Но като изключим това безвкусно втурване на новите технологии в един от оазисите на пловдивския бохемски дух, други поражения върху странния му чар не бяха нанесени.

Мисля, че вече е ясно, защо почти проплаках въпроса: Къде са стенописите? Представих си бригада майстори, които с големите четки замазват част от историята не само на Пловдивската бохема, а и на българското изобразително изкуство въобще. И то подло, след смъртта на създателите.

Съвсем скоро, след като се спомина и последният от тях - Димитър Киров. Продавачката ме успокои, че фреските са запазени. Пред стените, върху които се намират, са изградени нови стени, които са боядисани в бяло. А фреските се намират във въздушната възглавница между двете зидарии. Отдъхнах си. И не съвсем.

От една страна - добре, че парвенюшкият предприемачески дух, характерен за последните двайсет години история на българския интериорен дизайн, все пак се беше спрял, преди да замаже нещо толкова ценно. Но от друга страна - пловдивчани искат да виждат стенописите и да си спомнят какви творци са живели в техния град.

Не беше просто удобно и изгодно

Да поседнеш в кръчма „Пловдив" не беше просто удобно и изгодно, защото за не много пари си осигуряваш прилично прекарване в центъра на големия град. Макар че пловдивчани са прочути с еснафлъка си и с това, че винаги си правят сметката. Но има някакво специално усещане в това, че търкаш столовете, на които са се заседявали с часове велики национални артисти. Ставаш част от творческа парадигма, а не просто посетител на заведение.

Горе долу по същото време, по което разбрах, че фреските в кръчма „Пловдив" са вече добре скрити, се озовах в не мой тип заведение - не понасям музиката, която властва там, и не бих инициирала посещение в чалгаджийница, но придружих една развеселена компания. Установих, че и там има стенописи.

Но разликата е огромна

Докато ги разглеждах, си спомних една история, която ми разказа приятел художник. За да си изкарва прехраната в тежките за изкуството времена, заедно със свой колега правил интериори на заведения. Поръчителите - новобогаташи с много пари и с вкус, който за удобство и краткост наричаме „мутробарок". Та поредният работодател настоявал да му разкрасят заведението с „Версаче"-то.

Моят приятел художник и неговият колега погледнали учудено и попитали какво точно има предвид. Оказало се, че става въпрос за меандър, орнамент, познат още на древните гърци и характерен за тяхното изобразително изкуство. Хилядолетия по-късно Джани Версаче го използва в дизайните върху опаковките на парфюмите си.

За нашенската мутра обаче, която не си обременява мозъка с история на световното изкуство, този орнамент е „Версаче"-то. Като си го кичва в заведението, той не иска да се обозначи като естет с класически разбирания за интериора, а като познавач на скъпите марки. Някаква подобна мотивация стои и зад стенописите в чалага заведението.

И зад неправилния начин, по който е изписано името и на друго чалгаджийско заведение в София - Versai вместо Versailles. Сбърканата неонова табела ми вади очите от месеци. Което не пречи на собствениците да разкарват чалгазвездите, които пеят там, с луксозна лимузина, върху която се мъдри същия сгрешен надпис. Френските крале сигурно се въртят като вентилатори в гробовете си. Също както незнайните древни създатели на меандрите, а и самият Джани Версаче, който със сигурност е знаел произхода на елементите, които е слагал върху опаковките на парфюмите си.

Тъжната тенденция, която този текст се опитва да очертае, е загубата на памет. Или по-скоро - извращението на паметта. Опитвам се да разгадая механизмите зад решенията, меандърът да е ценен, защото е използван от Версаче, и белите стени на луксозния магазин за стъклария да бъдат предпочетени пред безценните стенописи на велики български художници. И не мога.