Последното послание

Позволете ни да перефразираме една прочута мисъл на братя Гонкур: ако Бог съществуваше, то атеистите щяха да му се струват по-малко оскърбителни, отколкото някои религиозни служители.

В настоящия текст няма да подлагаме на съмнение съществуването на Всевишния, но това по никакъв начин не променя несъмненото оскърбление, което част от клира периодично му нанася с действията си.

Изборите за Варненски митрополит за пореден път доказаха, че нищо светско и мерзко не е чуждо на духовенството и там, където би трябвало да цари смирение, щедрост и братска любов, се вихрят най-низки страсти.

Кой кой е сред кандидатите за глава на една от най-мощните и влиятелни митрополии няма никакво значение за обикновените миряни. Неблагочестив ли е единият кандидат и има ли тайно семейство, клеветник и конспиратор ли е другият - това не е толкова съществено.

Да, звучи абсурдно, защото целият спор се върти около това, но ние отдавна свикнахме Църквата да е вместилище на какви ли не случайни или умишлени хора.

Духовенството е претъпкано със сребролюбци, ченгета, скандалджии, циници и грубияни, та в един момент нарушаването на целибата, сексуалните щения, изкушенията на лукса или бизнес обязаностите започват да изглежда естествени.

За никого не е тайна, че по ред причини пред очите ни Православието беше превърнато от духовна принадлежност и национална опора в бизнес и властови инструмент. Ето как човешките слабости у пастирите вече се приемат в реда на нещата от стадото, сякаш фирмата, в която работят, просто е либерализирала кадровата си политика.

Големият проблем е, че изборът всъщност не вълнува никого отвъд медийната патърдия. Миряните, които имат активна и аргументирана позиция, са една шепа и дори техният глас да е чист, посланието, което древната крайморска митрополия изпраща към вярващите в момента, е изключително притеснително. Неговата мрачна безнадеждност копира политическата ни безизходица.

Нуждата от реформата е въпиюща, но кой сред недостойните е по-подобаващ да я сътвори, щом средата, която трябва да променят, е тяхна родна люлка. Нима това не е най-главният въпрос, който активно занимава обществото ни в последно време?

На този фон касирането на избора беше мъдър, но и неизбежен акт. Той беше добре издържан управленски тест за силата на новия патриарх, на когото се възлагат толкова много надежди за издигане на авторитета на Църквата, но в същото време и висш израз на управленско безсилие.

Мъдростта на това действие се крие в срока, който участниците в избора получават, за да се осъзнаят и смирят; времето трябва да притъпи остротата им, да подтисне егото им и да им даде урок.

Неизбежността на акта е в липсата на друг изход. Отново същите кандидати и техните вече излъчени избиратели ще трябва да решат върховенството в епархията. Ами ако смирението се окаже непостижимо?

Без да си дава сметка или пък напротив - съвсем съзнателно, за първи път от много време БПЦ показа обществено лидерство. То остана в периферията на вниманието ни за сметка на скандала, но това не го омаловажава. Рядко една общност от пастири, отделили се толкова много от стадото си, има възможност да се завърне при него по такъв начин.

Това е същинското послание, което не на всеки духовник е дадено да изпрати към притеснените миряни. То може и да не е с библейски размери, но е единственото, което ще ни донесе утеха. Изходът от поправителния изпит, на който Варненската и Великопреславска митрополия беше върната, ще е ключов. Той ще покаже възможно ли е покаянието и благодетелта да надделеят там, където би трябвало да е естественото им място.

Ако се случи - има някаква надежда и за светското; не стане ли - безнадеждни са всичките ни очаквания за морал и достойнство в онази другата власт, която традиционно низвергва тези категории.