"Ще те убия и ще те излежа!"
Хиляди българки, подложени на домашно насилие, са чували тази закана безброй пъти. Чувала я е и Елена - жената, чийто съпруг я застреля на 18 август 2017 г. в заведение посред бял ден. Обмислено, с пет куршума и без да му мигне окото.
Беше седнала на кафе с приятелка, малко след като подала в полицията поредната жалба срещу Венцислав. Жалба, че той вече не спазва издадената ограничителна заповед да не я приближава, заради агресивното си поведение спрямо нея, често в присъствието на децата им.
Почти половин година по-късно 64-годишният убиец е осъден. Според присъдата той ще изкупи убийството за тринайсет години и четири месеца в затвора.
Това е олекотен с една трета срок на наказание, защото подсъдимият се е признал за виновен, няма да обжалва пред по-висша инстанция и... съжалява за стореното. Липсата на майка и тегнещият над целия им живот факт, че собственият им баща публично я е ликвидирал, се равнява на по двеста и петдесет хиляди лева за всяко едно от двете малолетни деца на семейството на Елена и Венцислав Василеви. Бащата убиец трябва да им ги изплати.
Сега да си представим, че са минали девет-десет години. Стига да е жив и здрав, днешният шейсет и четири годишен съпруг убиец ще излезе от затвора като свободен човек в трета възраст.
За добро поведение тринайсетте години зад решетките ще са се стопили поне с една трета, така че Венцислав ще е един седемдесет и няколко годишен кротък дядка, който ще доживява старините си спокойно, като изкупил престъплението си гражданин. Може би ще си спомня от време на време онази августовска сцена на убийството. Но едва ли ще има кошмари по отношение на това, което ги е предшествало в годините - заплахите, шамарите и юмруците по Елена. Така или иначе тя самата отдавна ще е просто пръст и избеляващо лице от снимка на некролог, нехайно развяващ се на някой изкривен електрически стълб...
Когато излезе от затвора след излежаването на присъдата си за извършено умишлено убийство на съпругата си, Венцислав с гордост и сигурност ще знае едно нещо - че каквото каже, го прави. След като се е заканил, че ще убие - убива.
И след като трябва да излежи наказанието си - излежава го. Пито - платено. Има престъпление, има и наказание. Пък и какво толкова са едни десетина години на несвобода на фона на един цял свободен човешки живот?!
Венцислав знае това. Знаят го и всички онези мъже, които често изричат пред ужасените до смърт и посинени от бой лица на жените си "Ще те убия и излежа!". Защото са наясно, че дори да я убият със собствените си ръце, ще я "излежат". Каквото и да е, наказанието им ще има начало и край и този край е напълно обозрим. То не запълва техния живот. То не го осмисля или обезсмисля. Защото животът им продължава след времето на присъдата.
Убийството у нас по принцип се наказва с между десет и двайсет години затвор. По силата на този закон се наказва и престъплението на Венцислав срещу Елена - като всяко друго убийство. Без значение, че е предшествано от продължително и доказано домашно насилие. Всъщност в случая то се явява просто като пикантна подробност, защото така или иначе от многобройните сигнали на Елена до съответните органи не е произлязла никаква работеща защитна мярка.
Наложената ограничителна заповед на Венцислав явно му е подействала точно толкова, колкото и размахан пред лицето заканителен показалец.
Дремело му е от нея, както се казва. И как да е иначе?! Нали в наказанието не се предвижда утежнение като за дългогодишен насилник. Бил и пребивал, заплашвал и унижавал, подтискал и стресирал до смърт, Венцислав всъщност се оказа просто онзи един на четирима мъже, който счита насилието над жена си за "семейна работа". Или направо за "семейно право". И с наказанието, което получи според действащите закони у нас, няма основание да мисли по различен начин.
За съжаление, дори ще се превърне в пример за другите "един от четирима" мъже, които следващият път още по-уверено ще забият крошето си в носа на "любимата жена", спокойни, че упражняват семейното си право. И че дори да подлежат на наказателна отговорност, тя или няма да ги застигне, или няма да ги стресне.
Присъдата на Венцислав Василев стана ясна в един особено бурен откъм страсти обществен контекст. Цяла седмица слушахме и гледахме масови народни и политически изцепки по повод Истанбулската конвенция и нейното ратифициране у нас. Видяхме нагледно как един плаващ превод и лоша комуникация на смисъла на този документ разпалиха страстите и оголиха нервите на особено чувствителното на тема "секс" и "пол" българско общество.
Ще ми се реакцията му да беше така константно огнена и на тема "насилие" и "насилие над жени и момичета", но фактите, неизненадващо, се оказаха други. Смисълът на този европейски документ е ясен - той цели държавите, подписали и ратифицирали го, да вземат съответни сериозни и действащи мерки за превенция от насилие и наказание за този, който го извършва. Толкова.
У нас обаче обществото си примира да вижда под воловете телета. Та и този път конспиративната агитка провидя някакви сатанински планове за въвеждането на трети пол и легализирането на гей бракове - две теми, които силно раняват дълбоката религиозна стабилност и християнски морал на българската нация.
Оказахме се пазители на "изконните традиционни ценности" на българското семейство, което следва да е създадено от Него и Нея, като е напълно ясно, че Него е Той, а Нея е Тя и това е скрепено със съответните първични полови белези.
Съзнанието към коя група принадлежиш не е нещо, което трябва да се коментира. Камо ли пък да му се дава определение, ако все още имаш съмнения в този избор. Възпаляваща за българщината се оказа и още една "партенка", която беше съзряна като заплаха в конвенцията - децата ни да учат в училище кои са джендър ролите на мъжете и жените, какво означава социална мисия, определяна на полов принцип и правилно ли е такова разделение.
На всичкото отгоре, нека изрично подчертая отново, документът, подписан в Истанбул, няма идея нито да натрапва трети пол, нито да задължава някого да легализира еднополовите бракове.
Точно тук обаче има нещо изумително и много показателно. И това е, че дори конвенцията да имаше тази приписвана й мисия (а тя НЯМА), за българите се оказва много по-важно да не чуват за трети пол и гей българите да не се женят, отколкото българките да не бъдат насилвани.
В цялата най-вече онлайн истерия около така обсъждания документ центърът се измести към нещо несъществуващо, за да се извади на бял свят една много болезнена истина - че у нас на насилието над жени все още се гледа с леко иронична балканска усмивка под мустак.
Да плеснеш на една жена шамар си е в реда на нещата, пичовско е.
Виж, да ти се разхожда пред погледа нещо, което не се знае дали е мъжко или женско, е проблем. Да заплашваш съпругата си, че ще й вземеш децата, да я унижаваш и "държиш изкъсо" или "превъзпитаваш", е съпружеско право, семейна работа. Ама да ти сключват брак мъж с мъж или жена с жена е гадно.
Важно е да си е както си е било винаги - мъжът носи, жената меси. Той нарежда, тя изпълнява. И най-важно е на това да му се каже, че е "изконна традиция". Защото изконните традиции са нещо, което винаги ще е по-важно от някакви си там човешки, ъъ... пардон, женски права. Ето тук нече наистина имаме проблем.
Истанбулската конвенция в крайна сметка ще проработи.
У нас обаче има още много разговори, които трябва да бъдат проведени. И предстои работа, която трябва да се свърши на всички нива - от тези, които преживяват или упражняват насилие, през онези, които го регистрират, та до най-високото ниво, където то следва да бъде наказано. Наказано обаче така, че от наказанието наистина да има смисъл. В името на жертвите и онези бъдещи "една от четири" жени, които предстои да станат жертви на нечие болно его и по-силна физика. Дотогава обаче още много съпруги ще чуят "Ще те убия и излежа!".
И ще продължават мълчаливо да си разнасят синините и да треперят за живота си, защото ще знаят, че ще е точно така.
