Преди известно време разказах за това как прекарах една нощ в студентски град. Като антитеза на повсеместната врява и противоречив смисъл там, обърнах внимание на една доброволна инициатива на студенти, които - преди всичко със собствени средства и труд и със символична подкрепа от Софийски университет, изграждат Студентски исторически център в блок 52, в изоставено помещение, което преди години е било действащ интернет клуб.
Сега е време да отида на място, да бачкам цял ден с момчетата и момичетата и да науча повече за тази светла идея.
Повече за Студентския исторически център
Става дума за независима студентска зона, в която ще се организират лекции, дискусии, прожекции и срещи на историческа тематика. И не само - целта е да се създаде алтернатива на кръчмарската стихия в градчето и освен дискотеки, перални и заведения за светкавично хранене, там да има също тихи и уютни места за интелектуални занимания и неформално образование.
Според инициаторите всичко е до възможността да избираш. Многобройните нощни заведения не са по-голям проблем от липсата на библиотеки, читалища и творчески работилници. Единствената библиотека в Студентски град, тази в блок 42, дълго време не функционираше.
Разбира се, всичко това звучи прекрасно, но аз държа да преживея как кипи, напредва и цапа работният процес по отварянето на центъра. Слагам стари дрехи - избеляла фланелка, къси гащи и закъсани кецове - в пазарски сак и се качвам на 280. Рано след ставане усърдно съм си направил и няколко сандвича, за между работата.
На място
Пред блок 52 в делничния ден, седнали на тротоара, ме посрещат Жоро, Сашо и Катя. Пият кафе и се радват на новите две работни ръце, тъй като в настоящия ваканционен сезон бройката на работниците-доброволци разбираемо е спаднала.
Работи се през уикендите и по-рядко, както сега, през седмицата. Тук идват хора, които към момента са без платена работа, не са на смяна или са се освободили временно, за да помогнат за каузата. Предимно историци, членове на младежки организации и обикновени студенти, не само от СУ, но също и от УНСС, УАСГ и други университети.
Бачкането е доста, като се гони срок - центърът трябва да е готов на 15 или най-късно на 22 октомври. Отделно от това, около 20 души са дарили между 10 и 50 лева за строителни материали и въобще за нужди около ремонта. Очаква се в края той да възлезе на сума от порядъка на 800 лева.
Вдигам очи към самото помещение. На синьо-зелената фасада на бившия компютърен клуб "Вирус" все още стоят лъскави постери на "Warcraft", "Pro Evolution Soccer" и "Need for Speed". Градинката отпред, посадените цветя в нея и прокараните две алеи са съвсем реални.
Поглеждам и вътре - цели четири самостоятелни крила - и питам кое какво ще е. Бързат да ми обяснят: в най-лявото ще се помещава книжен фонд, историческа и философска литература и периодика, подсигурена от университета и самите студенти; следва зала за дискусии и прожекции на документални филми; после стая за организационни срещи и разговори, оборудвана с компютри; накрая, най-вдясно, фондохранилище на студентите-археолози със съответните материали и артефакти.
В момента обаче предстоящото е само във въздуха, наред с прахта от съвестната шпакловка, а на земята почиват разнообразни сечива, дървени талпи, кофи и един стар касетофон за звукова и визуална атмосфера. Ще почваме да бачкаме...
Пристигат още апостоли на историческото дело
Обвързани академично или просто с жив интерес към крайъгълната наука, а и хора, които виждат смисъл в цялата тази работа, в тесен смисъл по измазването, боядисването и почистването на мястото, а в по-широк - по създаването на алтернативи за свободното време на живущите в студентския квартал.
Тук вече са Магриот, Митко и Вики. Първият е родом от Поморие, завършил е магистратура по българска възрожденска история и никога не е живял в Студентски град. Това не му пречи да остави няколко ценни книги за книжния фонд на центъра, сред които като пишман дипломиран журналист ми прави впечатление христоматията по история на българската журналистика на Георги Боршуков.
Помня, че като зелен първокурсник тази тухличка беше много търсена от нас за нуждите на упражненията ни, но се намираха ограничени бройки само в Народната и в библиотеката на Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ. Сега вече ще я има и в Студентския исторически център, благодарение на Магриот, който успява да спаси подобни ценни бумаги от пунктовете за вторични суровини в родното Поморие.
Митко не е студент, критичен е към традиционната система на образование и вярва в това, което ще прави и днес - да има повече неинституционализирани и автономни пространства за самообучение на младите хора. Вики пък е цял феномен - още е ученичка в Испанската гимназия, догодина е абитуриентка и просто вижда смисъл да помага.
Вече наистина почваме
Ръководител на бригадата е Сашо. Той има опит по строежи и ремонти, като последната му работа била на летище "София". От известно време обаче редува бачкането тук с учене за държавен изпит през декември за придобиване на магистърска степен по съвременна история на България. Сашо раздава задачите. Става ясно, че днес ще поставяме бордюри от двете страни на алеите през тревата.
Докато бъркаме бетона, редим тухлите на бордюра и бършем потни чела, питам другите как изобщо се е стигнало дотук, до реалната възможност след около месец Студентският исторически център да отвори врати. Разказва ми Жоро, докторант по средновековна българска история.
В края на 2010 г. "Младежка историческа общност" (бивши и настоящи възпитаници на Историческия факултет на СУ) поискали от декана терен, за да направят свой неформален клуб. Първоначално идеята била той да е в Ректората, но впоследстие, след дълги преговори и неизбежни сблъсъци с бюрокрацията, било избрано настоящото, изоставено тогава, помещение.
През есента на 2011 г. Ректорският съвет разрешил достъп на студентите, като бил изготвен и специален правилник за реда и предназначението на центъра. Очаквано, мероприятията, свързани с историческата наука, били посочени като приоритет. От март пък тази година започнал ремонтът.
Досега студентите сами са измазали стените, осигурили са работещ санитарен възел, прокарали са алеи, посяли са цветя в градинката и са сковали пейки, които ще поставят навън, след като свършим с бордюрите.
Питам ги какво е участието на СУ в ремонта и дали имат подкрепата на администрацията му. Оказва се, че университетът, освен че е предоставил мястото, е поел ремонта на покрива и цялостното електрифициране. Също така обещал е 2 компютъра, бюра, маси, столове и книги.
"Всъщност, обещаха ни много, а ни дадоха малко - разкрива Жоро, който е пряк отговорник от страна на студентите - ето, със Сашо няколко дена обикаляме кабинети на заместник-ректори, но трудно ги намираме, за да задвижим по-бързо нещата. Сега чакаме да ни кажат дали ще поставят нова дограма.
Може да караме и със старата, но се бавим, защото от СУ увъртат за новата, а вътрешният ремонт не може да продължи, без да е ясно какво става по този въпрос. Истината е, че на факултетно ниво, в лицето на декана доц. Митев и зам-декана доц. Попнеделев, срещаме пълно съдействие, но забавянето и несигурността идват от ректорското ръководство".
Време за почивка и обяд
В ранния горещ следобед оставяме теслите, лопатите и мистриите и отиваме да хапнем и отпочинем за малко в близко бистро. Бирите издрънчават знаменателно във вдигнатите ни ръце и сякаш отбелязват момента, в който няма как да не попитам: "Защо го правите, будни хора?"
"Знаеш ли - подема Сашо, който е софиянец и не живее в квартала - в началото имаше вариант Университетът да ни даде всичко наготово, но самите ние пожелахме да си го извоюваме и изградим. Не искаме да сме казионна организация. След убийството на Стоян Балтов нищо съществено в Студентски град не се е променило към по-добро.
Държавата действа със забрани, но не предлага алтернативи на студентите. Ние се уморихме да чакаме държавата. Искаме да покажем, че сме отговорни към самите нас. Този център ще бъде изграден от студентите, без държава, без крупен спонсор, без фондации, без мастити бизнесмени. По този начин се опитваме да разбием монопола на климата в Студентски град - забавления, нощен живот и никаква грижа за културата и просветата на младите.
Вярваме, че Студентският исторически център ще е само първият от много такива клубове, които ще се появяват занапред. Сега е един център за 40 000 живущи... Университетите разполагат с кафенета, със заключени от години пристройки към блоковете, които стопанисват, и въобще с места, подходящи за нещо подобно. И ние ще продължим да го изискваме".
Когато се завръщаме на работната площадка, имаме още малко минутки за отдих, преди да захванем обратно бордюра, който пълзи бавно, но решително към своя край. Взимам празна петлитрова туба (важно е да е с капачката!), подлагам си я под главата и се излягам царски под сянката на дърво върху затоплената земя пред центъра.
Медитирам с тихи следобедни картини от Студентски град: групичка спокойни, ведри песове, поседнали във високите треви и наблюдаващи ремонта с интерес, досущ като самотните обитатели на семейните общежития от последния етаж на отсрещния блок; красиви момичета с тесни клинчета се завръщат от кроса си в НСА, боли ме вратът, докато ги следя, полулегнал, как се прибират; небето отгоре се е разтворило синьо...
Унасям се в дрямка
А трябва да довършим. Ето и технологията по поставянето на всяка тухла от бордюра: изкопава се улей по дължината на алеята, в който ще се редят тухлите; под всяка от тях се подлагат обли камъни, поставя се самата тухла и се изравнява спрямо предходната; накрая се занитва здраво с бетон.
Докато вършим това вече пореден час, край нас спира с колелото си момче от съседен блок. Чуди се на активизма ни, интересува се от целите на ремонта и след още няколко разменени думи си тръгва... За да се върне след минути. Съвестта му го върнала. Не може да помогне с труд, но дава едни 50 лева за ремонта. Всички сме възхитени и му благодарим. Докрая работата върви по-леко.
По тъмно остава да попълним фугите между тухлите с още бетон, за да ги споим стабилно и да не се разместват. Свършваме и това и сядаме да хапнем финално по сандвич на стълбите пред центъра. Дори сега, в края на работния ден, разговорът отново е пропит с грижа за делото.
Стълбите, на които седим, били облицовани с плочки за стена на баня, зимата щяло да бъде страшно тук, все едно вървиш по бананови кори, трябвало да се вземат мерки... Катя и Вики поливат цветята, аз аз отивам на импровизираните "каси" - две овошки - за да си прибера надницата: дузина ябълки-петровки и незрели праскови. Поглеждам към двете отсечки от бордюра - без съмнение криволичат и не са идеално прави, но поне сме ги направили от сърце и без пари.
