- Не си оставяйте така портмонето!
Гласът на гостилничарката ме сепна. Докато прехващах таблата с ястията с едната ръка и подавах парите с другата, бях оставил за миг портмонето си на тезгяха.
- Бъдете по-внимателен, господине. От известно време гледам, навъртат се циганета, и се оглеждат за нещо за грабване. Иди ги стигни после.
Вдигнах рамене и се огледах. Вече беше късен следобед и бях единственият човек в гостилничката. Жената обаче очевидно беше обезпокоена.
- И под какъв предлог влизат? Каква работа имат тук?
- Просят.
- Че вие давате ли им пари?
- Не, ама те да се пробват. Подгоня ли ги, все се намира по някой клиент да ги защитава. Били горките деца. Горките, друг път.
- Хм... А да им дадете храна пробвали ли сте? Или "нечем леб, лельо, дай паре"? - Наистина не беше съвсем без риск да ги гони. Знам добре кой стои зад просяците в София. И, ако се опиташ да ги изгониш, какви яки момци с какви лъскави лимузини идват да ти обяснят да си гледаш твоята си работа...
- А, нахитрели са. Оглежда се, вижда, че всички го гледат, и взима филията. С една физиономия, все едно взима умрял плъх. И като излезе отвън, я хвърля веднага... Допреди няколко дни, де. Намерих им цаката. Ама ме беше страх за парите ви, все пак...
- И как им намерихте цаката? Някой от персонала се представя за клиент и ги гони ли?
- Ами. Много по-просто. Соча им метлата и им казвам: "Измети отпред, ще ти дам да ядеш." Допреди това едни десетина всеки ден се въртяха, научила ги бях вече. Откакто почнах така, минаха по веднъж-два пъти и изчезнаха.
- Колко от тях метоха за ядене? - Лицето на гостилничката е десетина метра широко и тротоарът пред нея е няма два метра. Измита се идеално за минута-две. Обяд срещу две минути работа - заплащане направо като за шеф на сериозна фирма.
- Николко. Избягаха от работата като дявол от тамян. Хем и клиентите не само не протестират, ами се смеят и ме подкрепят.
Изобретателна жена, рекох си.
- А, впрочем не бяха николко - поправи се тя. - Преди седмица дойде да проси една възрастна жена. Като я погледнах каква е циганка, направо ми идеше да я изритам. И ей така, да не правя лошо впечатление на клиентите, й казах "Измий стъклата, ще ти дам храна"...
- И тя какво?
- Помоли за парцал, дадох й и тя се захвана. Лъсна ги като за показ, на стол се качва да ги стигне догоре. Аз така не съм ги измивала. Час и половина ги търка. И рамките изми идеално, и измете после отвън, без да я карам, и първо напръска даже, да не се вдига прах да цапа измитите стъкла. Секунда не спря да почива. Клиентите само я зяпаха и цъкаха с език.
- Брех. - И аз се поучудих. - И какво?
- Сложих й най-голямата пържола, която имах, с гарнитура от всичко. А тя направо се засрами, искала само някаква чорбичка и малко хляб. Три пъти й повторих, че е заслужила, доде се пресрами да яде... Чорба пък й дадох цяла кутия допълнително, да си има и за вечеря. И половин хляб. Заслужи ги жената. Да бяха всички цигани като нея, щеше да е гордост да си циганин.
- Идвала ли е пак оттогава?
- Не, не е. Представа нямам защо. Ама надали се е уплашила от работата. Не ми изглеждаше такъв човек...
Докато ядях, си мислех за много неща.
За това, че просията е далеч по-предпочитан бизнес от наркотиците. Едно, че е легална, и второ, че е много по-доходна. Какви престъпни банди я държат. И как една простичка женица, с обикновената си логика на отруден човек, реално беше дала отпор на тези банди с всичките им беемвета и контакти. Отпор, който, ако го давахме всички, бандите нямаше да ги има в тоя бизнес.
И не просто отпор. Беше намерила как свестният човек да получи щедро за труда си, а мързеливецът да не получи нищо. Без да е нужно да си велик психолог, за да ги разпознаеш, просто като ги изпиташ какво вършат. И да го направиш по начин, който печели подкрепата и овациите на най-различните хора наоколо.
И не само това. Когато беше срещнала и разпознала свестен човек, беше забравила в миг предразсъдъците си. Беше му дала доброто заслужено, без колебание, без да е притисната от мненията на клиентите, от сърце.
Мислех си и за жената, която й беше измила прозорците. Наистина ще да е била гладна. И скромна. Защо ли тогава не се е върнала? Не ми е трудно да се сетя - знам и как бандите се справят с "конкуренцията" на техните просяци. Видял я е някой от "щатните" по район, сигурно я е проследил и изтропкал. И са я "предупредили" да изчезне, щото иначе... Не със скръцване на зъби и някой и друг в ребрата, това е за нас, българите. Като са я видели, че е циганка, направо са я помлели от бой, и толкова...
И си мислех как методът на гостилничарката, ако го възприемем всички, би помогнал на хора като тази жена да са пример за общността си. И как това би отучило с времето тази общност и от просенето, и от краденето, и от грабежите, и от нападенията. Как би я научило да работи свястно за хляба си.
Мислех си и как малко по малко започваме да се учим, че работата е, по която ще познаеш човека срещу теб. Дълго ни отне - двайсет години. Но вече започваме... И как сигурно дядовците ни са го знаели, защото са живели в условия да си изкарват хляба с много труд в продължение на много повече десетилетия.
Така че след още години, ако не се случи нещо, имаме шанс отново да станем истински трудолюбив и прозорлив народ. Народът, дето за по двайсетина-трийсет години вдигаше държавата си от национална катастрофа до ниво да е наравно с околните, че и пред тях даже.
И още много неща си мислех. Някои по-добри, други не толкова.
Но като цяло денят ми след този разговор беше мъничко по-слънчев.
