Съзнанието на българите още е бетонирано в представата, че извън нас има някакъв висш разум - на който се предоверяваме. „Отказваме да повярваме, че със собствени усилия можем да направим живота си по-добър", казва Петър Курумбашев, едно от незаконните деца на „Ку-ку", според когото България има нужда от водачи, които да скъсат с популярния подход към народа, с утопичните приказки като тази за добрите и лошите.
Новото поколение може да надскочи осреднените ценности и критерии заради възможността да се мери в честно състезание с връстниците си от целия свободен свят.
Защото нищо не ни пречи да направим България по-приятна за живеене, повече от усещането ни за провинциалност. „Надявам се следващите поколения да осъзнаят, че усилията им ще дават резултати", казва депутатът от левицата, който вярва, че не е кой знае колко тежка задача България да стане истинска Европа.
Събитието
Станахме част от свободния свят. Но още не успяваме да живеем свободно и да се възползваме от възможността да работим, където искаме. Може би защото малко наготово получихме тази свобода. Животът тук е малко по-провинциален, с по- тесни граници и хоризонти. Може би по географски причини - София е по-близо до Истанбул, отколкото до Виена. Което се отразява на манталитета. Хората не влизат в ритъма на градове като Лондон или Берлин.
Предпочитаме да живеем на по-бавен ритъм, да си кротуваме, да не се напъваме и да не полагаме много усилия, за да направим живота и средата си по-добри. Защото всеки гледа малката си градинка зад висок дувар. За 20 години си разтурихме зелените площи. В много държави разбиват бетонните корита на реките, за да ги озеленят. А у нас се заемаме с поредното бетониране на корито. От инженерна гледна точка това е по-лесното решение - за по-добра проводимост на реката. Но е за сметка на по-добрия изглед, на това да има все пак някаква флора и фауна. Зелените решения са по-скъпи, само че все още нямаме съзнание за тях.
Поне се научихме да пресичаме на пешеходни пътеки. Но още не сме се научили да си казваме "добър ден" и да се усмихваме. Намръщени сме. По навик. За всеки случай. А без българинът в душата си е ведър човек. Продължаваме да я караме все така мрачно. Особено в София - доста стресиращ град в това отношение.
Явлението
Започваме да се разделяме с разбирането за конкуренцията като за състезание на местно ниво. Но следващото поколение ще е това, което ще мери постиженията си с най-добрите в света. Това е резултат от възможността студентите ни да ползват правата на тези от ЕС.
За съжаление у нас и средното, и висшето образование свалиха нивото - и аз бих окуражил колкото се може повече студенти да учат навън. И най-хубавото ще е да се върнат след това тук.
Децата ми учат в англоамериканско училище и тестовете, които полагат, важат за 2 милиона техни връстници от цял свят. Бъдещите ни кадри трябва да се мерят в свободно състезание с кадрите от целия свят. А не със съседната махала в София.
За да се оттърсим от усещането за провинция. Каквото ни кажат от Брюксел, то веднага се смята за критерий, за абсолютна истина. Това ни пречи да се чувстваме конкурентоспособни на европейците.
Личността
Непрестанното ни себеотричане и самобичуване пречи да оценим личностите си. Последният пример е Димитър Бербатов. Да си номер 9 в отбор като Манчестър Юнайтед е доста над средното ниво не само за Англия, но и за света.
В България все още има твърде много хора, които изпитват радост при нечий провал. Когато някой върви надолу, ние му помагаме да се смъкне още по-надолу - и по-бързо. Солидарността в българското общество малко куца.
Нали беше много лош Бербатов, нали не ставаше, нали беше високомерен? Ами ето, от националния отбор си отива един лош, слаб и високомерен футболист - защо го превръщаме в проблем?! Каквато и стъпка да предприеме такъв човек, срещу него винаги има критика. Вместо да се избере по-добрият вариант - да му подадем ръка, когато има трудна година в Юнайтед.
Можем да даваме примери не само със спортисти като Бербатов. В политиката съм се радвал на присъствието на личности като Соломон Паси. Типичният пример за политик над средното ниво, който може да задава тон и в европейската, и в евроатлантическата политика. Но все още нямаме рефлекс да подаваме ръка на тези хора и да развиваме заедно с тях успехът им.
Трябва да сме по-прагматични в мисленето си, за да прозрем кои са тези, които водят страната ни към една цел, която да ни даде усещането за щастие. Според едно изследване България е сред най-нещастните нации - хората в далеч по-бедни страни се оказаха по-щастливи. Имаме нужда от водачи в областта на бизнеса и политиката, а в областта на духовността - от примери.
Повратната точка
Българите избраха поредния мит. Това е точно отказът сам да промениш живота си. Всички чакат поредния спасител с магическа пръчка. А той винаги е последван от поредното разочарование. Не е нужно да си пророк, за да предвидиш, че и Бойко ще се окаже такова.
Повратната точка ще настъпи с човек, който говори честно с хората и казва, че лесни решения няма. Четох един материал на Андрей Райчев за три от основните капани, в които се намира Бойко. Единият е точно историята за добрите и лошите. И понеже е влязъл в капана - сатанизацията на предишната власт, той непрекъснато ще трябва да я повтаря, което все повече ще му пречи - лошите вече не са на власт, но животът не става по-добър.
Сега най-лесната позиция е да кажем: "Сбъркахме с Бойко". Да, но какво предлагаме? "Ами друго, само да не е Бойко..." Добре, ама какво? Пак поредният спасител, който да каже, че до три дни всички крадци са в затвора, а до шест - целият град е в зелени градинки...
Чрез избора на такива управници осъществяваме на дело поговорката за удавника, който се хваща за сламка. Трябва ни политик, който не говори популистки. Нищо, че казването на горчивите истини не е толкова печеливш подход. Виждаме, че непочтеният подход много бързо помпа рейтинг, но и бързо следва обратният ход. Рейтингът на Бойко е паднал с 15 %. С 15 % е скочило неодобрението към него. И той тепърва ще пие тази горчива чаша.
Творбата
През последните години чалгата заля всичко, дори и политиката. Нямаме истинско ъндърграунд изкуство. Навремето бях продуцент на първия албум на Стефан Вълдобрев, който ми каза, че иска да прави ъндърграунд. Тогава му казах, че у нас няма "граунд", за да има ъндърграунд. Липсва голямата, задушаваща култура, която да контрираш. Както например в Русия „под" величието на Болшой театр можеш да станеш един велик Висоцки...
Оптимистичното е, че в предишното деситилетие имаше голям отлив от театрите, но сега като че ли хората се връщат в залите. Една от фигурите, които променяха това изкуство, беше Сашо Морфов, който за съжаление сега работи в Петербург. Хора като него, като Алек Попов (авторът на романите „Мисия Лондон" и „Черната кутия" - бел.р.) са знакови.
Но това, което би изнесло и изкуството напред, е пак по-честният диалог със зрителя. Със самоцелното търсене на скандали като събличането на актрисата в 20-атата минута, творците остават длъжници на публиката. Спомням си колко щастлива беше съпругата ми, докато бяхме в Швейцария, заради естествения начин, по който изглеждаха хората - без грим, без крещящи детайли в облеклото. А тук още се впечатляваме от имплантите.
Откритието
Надявам се да открием, че има неща, които могат да ни доставят много по-голямо удоволствие от чалгата. Мисля си, че поколението, което расте във време, в което я няма чавдарската връзка като символ на робството, ще бъде много по-отворено към критериите за успех и удоволствие от живота. Фактът, че растат с Интернет, какъвто шанс ние нямахме, е положителен.
Трябва ни малко повече търпение, за да станем истинска част от свободния свят. Не виждам проблем да сме една средно успяла страна в европейски мащаб - това не е някаква свръхзадача. Само трябва да се научим малко повече да работим и по-малко да мрънкаме.
Незабравимото
"Ку-ку". Предаването е от миналия век, но неговите незаконни деца са снесени в много и различни гнезда. Радвам се на успеха на всеки един кукувец. И Камен Воденичаров, и Слави, и Зуека, и Нидал Алгафари - не мога да изброя всички, но те са успели като професионалисти и доказват, че идеите на това предаване са живи и до днес.
