Ще ви разкажа историята на една жена, която живее съвсем като вас, изглежда и се държи като вас, но въпреки това много хора отказват да я доближат. В мига, в който им сподели за странната си дарба, те се паникьосват и тутакси я обявяват за откачалка. А откачалничеството, както знаем, плаши не по-малко от призрака в гардероба. И за да не се страхувате, за да не съдите прибързано, без да знаете какво се крие в този гардероб, започвам...
От известно време, когато тя включи телевизора и се втренчи в хората, които четат новините, те започват да бъркат. Правят лапсуси, задавят се, кашлят, изпускат думи...Затова не гледа новините. Не желае говорителите да останат без хляб по нейна вина.
Гледа да не се зазяпва и в минувачи, защото се спъват и разсипват пликовете с продукти, падат от колелата си или се удрят в телефонните кабини и стълбовете по пътя. Убедена е, че го предизвиква с мисълта си, въпреки, че не иска да навреди. Всички останали са категорични, че това нейно внушение е напълно налудничаво и не отговаря на действителността.
Преди много години, когато лилавите въжета на вените още не били обвили ръцете й, тя нямала тези странни способности. Нямало ги и ветрилата на времето около очите й. Всичко, с което разполагала, било желанието да направи някого щастлив.
Влюбила се до полуда в човек, който живеел на улицата. Не я интересувал материалният му статус, нито странният му начин на живот, нито мнението на околните. Обичала го и това било достатъчно. Не могла обаче да захвърли собствените си очаквания. Че той ще заживее като другите, че ще я обича със същата сила, че ще имат деца и бъдеще, за което да си спомнят заедно след време.
Хванала се в капана на плановете, убедена, че е намерила любовта на живота си. Естествено, той щракнал. Странникът я отхвърлил. Чудо велико, ще кажете вие, случва се непрекъснато. Често - и за добро. Но човешките души са различни. Има такива, които не могат да се приберат обратно, когато ги захвърлиш.
Започват да се скитат като слепци и да чакат да бъдат намерени и заведени до мястото, на което принадлежат. На тази й било студено, страшно, болезнено и ужасяващо тежко. С времето болката от несподелените чувства вместо да отшуми, се усилвала.
Ден след ден, жената се опитвала да събере парчетата от разбитото си сърце и да заживее отново като всички хора. Но сълзите продължавали да капят от очите й, а ноктите несъзнателно да дълбаят рани в кокалчетата на ръцете. Изчезнала нуждата от храна, от сън, от общуване, а на тяхно място се отворила огромната черна дупка на нищото.
Страданието е не само дълбоко изтощително, но и коварно занимание. Ако не успееш ти да го спреш, те спира то. Така и станало. Решила да прекрати кошмара си с хапчета. Избрала 20 розови, 15 жълти, 12 червени и 18 бели. Когато се събудила, разбрала, че и в това се е провалила. Но очите й били пресъхнали, раните по ръцете - зарастнали, а сърцето вече не боляло.
Необходими й били около 30 секунди, в които да осъзнае, че страданието просто било изчезнало. Не знаела нито как е станало, нито къде е отишло. Огледала се. Видяла решетките по прозорците, каишите около китките, вързани за леглото, чула странните стенания и плач, достигащи от съседното помещение и разбрала, че отново е в капан.
Сменяли се сезони, доктори, сгради с решетки, легла с каиши, видове терапии. Вътрешната празнота и неизменната сухота в устата обаче останали. Останали и хапчетата. Розови, жълти, червени и бели. Сутрин и вечер по едно. Заедно с десетки други изтерзани от психичната болест, с които споделяла съдбата и вечерята си зад решетките. Вечеря в метални съдове. Без вилици и ножове. Без стъклени чаши. В сгради без дръжки на вратите. Всяка от които - заключена.
Не била подготвена за света, в който се е озовала. Никой от обитателите на психиатриите у нас не е. Тези места не могат да бъдат припознати като дом, защото там не е топло и уютно. Няма как да изпиташ усещане за спокойствие и сигурност заради тоновете човешка болка, с които са пропити олющените стени, изтърканите подове, очуканите мизерни шкафчета, излинелите чаршафи, ползвани с десетилетия. Ако успееш за миг-два да забравиш къде си се озовал, натъпканите като сардини един до друг болни в стаята ти го напомнят. Жената разбрала, че единственият изход от ситуацията е просто да я приеме и да се съгласи безпрекословно с правилата, защото видяла, че можело да стане много по-страшно. Убедили я белезите по телата на някои от лежащите, оставени за наказание от персонала, че са болни хора. Не винаги било така. Не навсякъде. Но фактът, че се случвало бил достатъчен.
Един ден, който с нищо не се различавал от всички останали, капанът се разтворил. Казали й, че може да си ходи у дома. И да си продължи живота както преди. Само да си пие хапчетата, ако не иска пак да се влоши. Когато се завърнала там, откъдето идвала, разбрала, че е минало много време. Кожата й била повяхнала и посивяла, косата оредяла, тялото й не било онова, което помнела отпреди. Разбрала също, че вече няма приятели. Хората, които знаели за болестта й, не искали да контактуват с нея. Потърсила си работа. Не я взимали никъде, защото в документите й стояла диагнозата психично болен. Затворила се в стаята си с котката, цигарите и телевизора. Тогава се появила странната способност да обърква хората от екрана. Но се случило и друго. Пак от там, разбрала за място в София, където хора като нея се събират, общуват, работят, творят, говорят с психотерапевти и лекари като с приятели....без решетки и заключени врати, без плач и скърцане със зъби, без бой и крясъци. И всеки е свободен вечер да се прибере в истинския си дом и да легне в своето легло. В този дневен център предлагали живот в общността.
Днес тя го посещава. Работи в обществената пералня към центъра. По пътя се опитва да се контролира да не се вторачва в хората. Когато пристигне, започва да чува ударите на завърналото се сърце в гърдите си. Да го намери й помогнал мъж, с който се запознала там. Минал по нейните пътища, сънувал подобни кошмари, лекувал същите рани.
Чувства се добре.. Полезна, приета, разбрана. Все потребности, които с нищо не се различават от тези на всеки един от нас. И за които малцина са плащали такава висока цена като нейната. Точно затова, нека не продължаваме да ги караме да го правят. В крайна сметка, един лапсус не е чак такава драма...А и призраците в гардеробите не съществуват. Не само, че е глупаво и жалко да го твърдим, това обрича хората, които сме припознали като такива на огромно човешко страдание. Само защото не сме си направили труда да надникнем зад вратата.
