Четейки новините от България се натрапва усещането, че условията за появата на класическа популистка власт от латиноамерикански тип са налице: хората искат национализация и гонене на чуждите инвеститори, контрол върху цените, спиране на приватизацията на фалирали дъравни компании и подкрепят все повече политици от типа на В. Сидеров.
Най-общо казано, вместо да просперира след приемането ѝ за член на ЕС, България и нейната политическа система постепенно деградира до крайното отрицание на нормалната икономическа политика и на представителната демокрация.
Съобразявайки се с исканията на протестите, много от политици в предстощщите избори, вероятно ще се изкушат от политическия популизъм и ще прибегнат към неговата реторика, която агресивно проповядва защита на интересите на "обикновения човек" срещу привилегирования елит и ще предложат съответните политики, които са мотивирани от тази реторика.
Историята показва, че популистките режими в миналото са избирали най-лесния път за справяне с особено сложния проблем на неравенството в доходите, чрез използването на прекалено разточителни макроикономически политики, контрол на цените и незачитане на основни икономически равновесия.
Тези политики почти неизбежно водят до икономически кризи, които са твърде болезнени за по-бедните слоеве на обществото, разбира се.
Популизмът включва набор от икономически политики, предназначени за постигане на конкретен политически цели.
Тези политически цели са: мобилизиране на подкрепа в рамките на синдикално организирания труд и в групите, с икономически статус под този на средната класа; получаване на допълнителна подкрепа от "националния" капитал и политическо изолиране на местните олигархии, чуждестранните предприятия и нвеститори.
Икономическите политики, които биха постигнали тези цели, включват бюджетни дефицити, за да се стимулира търсенето на вътрешния пазар, в българския случай - поемане на нови правителствени дългове, номинално увеличение на заплатите плюс засилен контрл на цените и високо преразпределение на дохдите.
Контролът на обменните курсове с цел намаляване на инфлацията и повишаване на заплатите и печалбите от недвижимите имоти също са приемливи от гледна точка на политическите цели на популизма.
Колкото по- осъществими изглеждат икономическите политики на популизма, толкова по-нереална е тяхната анти-елит реторика. Проблемът в много страни от Латинска Америка, включително Венецуела, са техните слаби институции.
България има същия проблем. Избирателите основателно се страхуват че политиците са в джоба на богатия елит или "олигархията".
Независимо от реториката, овластените чиновници не могат да избягат от наложената необходимост да прилагат политики в интерес на този елит.
Доколко слабите институции пречат или помагат на процеса за закупуване на политиците от елита, не е толкова важно, проблемът е, че корупцията е безнаказана, поради зависимата от политиците съдебна система.
Избирателите са ирационални. В контекста на Венецуела, това обяснява защо, въпреки че политиките на Чавес не са били от полза за средния избирател, той остава доста популярен.