Толерантността. Толкова ни убягва. И колкото повече светът се слива в едно, толкова повече България ми се струва, че изостава. Не в толерантността към ромите, нито към хората с различна сексуална ориентация. Говоря за онази, малката толерантност, от която започва и голямата, а и човекът като човек по принцип.
Толерантността на път – да “пуснеш” някого, да изчакаш майката с количката да пресече, без да й викаш “айде ма”, да не бипнеш на светофара още на жълто.
Малката толерантност към хората с различни имена, хората с очила, онези със захабени дрехи или повече кила, например.
Толерантността започва оттам да уважаваш другия, който и да е той. Толерантността започва от изслушването му, а не с грубото потъпкване на достойнството. Но как да уважаваш другия, като не уважаваш себе си.
Знам, че е трудно. Разбирам го. Естествена защитна реакция на малкия човек. Страх. За да скрие този страх от различното, другото малкият човек решава да се избъзика, да се подиграе.
Така искам този малък човек вече да порасне. Но не би.
