Казусът с това трябва или не трябва МВР да има такава свобода да следи данните от мобилните телефони и интернет трафика на поставените под задължителна карантина български граждани създаде сериозни дискусии и събуди притеснения.
Самата идея държавата да има подобен достъп до лични данни за това с кого си си говорил, какви сайтове посещаваш, каква е геолокацията ти и т.н. е меко казано притеснителна и навява спомени за антиутопии и тоталитарни държави.
Макар у нас да има носталгия по "Бай Тошово време" идеята за връщането към тоталитаризма и неговите вездесъщи служби за сигурност не блазни никого.
В това отношение изглежда напълно оправдано, че мнозина вдигнаха глас срещу това развързване на ръцете на МВР да може да следи хора, без преди това да има издадена специална заповед за това от съда. Защитата на демокрацията и на правата на гражданите са отговорност и на самите граждани.
А и не е като управляващите да не са имали заигравки със следенето - още си спомняме скандала с евентуалното подслушване на журналисти от 2013 г. Тогава №2 в ГЕРБ Цветан Цветанов беше обвинен, а впоследствие оправдан в неупражняване на контрол върху използването на СРС-та от МВР, довело според прокуратурата до злоупотреби с подслушванията. Разбира се, после той беше оправдан и всичко утихна. Освен спомените по темата.
Когато пък добавим традиционно ниското доверие както в политическия елит като цяло, така и в МВР, ситуацията е разбираема. Когато нямаш доверие в една институция по принцип, няма как да си спокоен, че няма да злоупотреби с достъп до лични данни.
Проблемът идва от вкарването на тези постановки извън рамките на извънредното положение. А там вече никой не може да гарантира, че полицията няма да се изкуши да поиска данните за хора, които не са поставени под карантина.
Дори през системата за проследяване на случаите през РЗИ обаче, мнозина остават непотърсени, непроверени и реално свободни да се разхождат необезпокоявани, нищо че са били контактни с човек с положителен тест за COVID-19. С други думи няма как всеки, който може да бъде следен, да бъде следен.
Тогава защо?
Да започнем малко по-отдалеч. Мярката за следене най-често се прилага върху престъпници и лица, за които има информация, че могат да застрашат националната сигурност на страната. На практика, в условията на извънредно положение заради пандемията от COVID-19, хората под карантина се приравняват именно към тези, представляващи заплаха за сигурността.
Тъй като законът разпорежда те да са под задължителна изолация, това може да се постигне по два начина - или чрез поставянето им в специално учреждение за карантина, или да стоят затворени в домовете си.
Вторият вариант е далеч по-добър и по-удобен за всички. Само че той изисква контрол. Практиката вече показва, че твърде много хора са склонни да му теглят една майна и да не спазват задължителната изолация, ако ще и турско да стане, застрашавайки по този начин околните.
Именно затова се въведе и тази мярка в Закона - за да се следи кой спазва задълженията си и кой не - посредством данни за местоположение. Въпросът обаче е, че само към миналата събота в България 7000 души са поставени в условия на задължителна изолация. Оттогава този брой със сигурност е нараснал правопропорционално на ръста на заболелите.
Под карантина у нас се поставят хора, завърнали се от страни със сериозни огнища на коронавируса, както и хора, които са дали положителен тест за заразата, или са общували със заразени. С други думи - покрай ръста на регистрираните случаи у нас, неминуемо ще расте и броят на онези, които са в задължителна домашна изолация.
Това, което се пропуска да се каже по темата, е, че подобно наблюдение изисква сериозни ресурси, които по принцип биха затруднили всяка нетоталитарна държава, та даже и тоталитарните.
Ако става въпрос за отделни личност и групи, това е по-лесно постижимо. Когато обаче говорим за няколко хиляди души, разпръснати в София и из страната, без ясно формирана група... нещата далеч не са толкова прости.
Затова и следенето ще се прилага при някакво отклонение от нормите - за локализиране на някой, който не спазва карантината си.
А ако вярваме и на вътрешния министър, ще се прилага само за конкретни лица, срещу които има образувани досъдебни производства за нарушаване на карантина.
В такава ситуация на практика става доста малко вероятно някой да отдели специалния ресурс да следи още допълнителни лица, още повече толкова внимателно и в детайли, колкото ни говорят собствените страхове.
Ако пък въобще нещо подобно се случи, то ще е в посока конкретни интересни на полицията (или службите) лица. В най-лошия възможен вариант това ще са опозиционни активисти, критични към властта журналисти и т.н.
По-мрачният момент е, че ако сме стигнали до този вариант, при който разни хора да се следят под прикритието на извънредното положение, то не е ли по-вероятно тези лица вече да са били проверявани от службите. Все пак, нека не си правим илюзии, и извън извънредното положение има начини това да се случи, макар и неофициално...
Ако все пак се установят злоупотреби със следенето по време на извънредно положение, пострадалите могат да осъдят съвсем спокойно държавата, тъй като в това отношение законът е ясен кои са лицата, които могат да се поставят под наблюдение.
И да, добре е като общество да държим под око структурите за сигурност, тъй като идеята за повече контрол от тяхна страна никога няма да бъде по-малко съблазнителна.
Но да започнем да се притесняваме за това, че полицията може да наднича към това какви клипове гледаме в YouTube (и не само...), би било прекалено.
