Ако не друго, коронавирусът успя да дръпне завесата на някои не особено лицеприятни истини за днешното общество - иситини, за които то предпочита да си затваря очите, стига обичайният живот да си върви.
Именно такъв беше случаят с германските кланици, в които бяха открити огнища на коронавируса.
След като в една от най-големите в страната - "Вестфлайш" в град Косфелд - бяха констатирани положителни случаи и се разбра, че става въпрос за клъстър от стотици хора, много медии обърнаха внимание и на ужасяващите условия на труд, на които са подложени работниците там - предимно хора от Източна Европа - румънци, българи и поляци.
Според властите в страната вирусът най-вероятно се е разпространил не толкова на работните места на пострадалите в кланиците, колкото в общежитията, в които са били настанени те.
Проблемът с настаняванията идва най-вече от желанието за пестене на пари.
Масовото положение в бранша е, че кланиците не наемат персонал. Те наемат фирми подизпълнители, които се занимават с процеса по подбор на кадри, докарването им в Германия и т.н. Това е практика, която позволява на производителите да пестят средства за труда по приготвянето, пакетирането и доставките на месото, който иначе би им струвал значително по-скъпо.
Въпросните фирми подизпълнители не осигуряват квартирите на работниците, но често им предлагат по-евтини варианти. Така например в употреба влизат стари казармени общежития, в които стая с 2 легла може да излезе 200 евро като наем.
Често в такива общежития живеят по трима или дори четирима души в стая. Именно това прави разпространението на вируса толкова скоростно, а работниците от кланиците - толкова податливи жертви на заразата.
Още преди заразата Deutsche Welle публикува материал за тежките условия на работа в тези кланици - дълги смени, работа по 6 дни в седмицата и настанявания в мизерни квартири.
Общото мнение сред собствениците на кланици в случая е, че работата е твърде тежка и непривлекателна, за да я работят германци, което ги принуждава да търсят румънци, българи и поляци - работна ръка, която през годините се е доказала като търпелива, трудолюбива и правеща сравнително малко проблеми.
Преди всичко обаче стои въпросът и с цената на труда. Източноевропейските работници, наети през фирми подизпълнители, смъкват значително производствената цена на месото, позволявайки на кланиците да продават достатъчно евтино, че дори да могат да изнасят продукцията си и за Китай.
Използването на подизпълнители, а не работата с ясни трудови договори, позволява също така работниците да се държат на по-ниски стандарти за безопасност от обикновения нает директно персонал. Това често означава и че тези източноевропейци не разполагат със същия достъп до здравеопазване, с каквото би разполагал един редовно нает служител.
И това е един от основните проблеми в случая. Германската индустрия за месо, подобно на много други сектори за производството разчита именно на такива вратички, за да понижава цените си.
Подобно нещо вече забелязахме в земеделието покрай сключеното с румънското правителство споразумение за нуждата от селскостопански работници, които да оберат реколтата от арпаджик, ягоди и т.н.
Постигнатите условия за работниците не включваха здравно осигуряване, но за сметка на това пък имаше условия в директна полза на земеделските производители и ясно ощетяващи румънските работници.
За Германия, както и за други западноевропейски държави, Източна Европа се превръща във вносител на евтина работна ръка за онези работни места, които никой друг не иска да върши - земеделие, тежка индустрия, кланици, шивашки цехове и т.н. Разбира се, от Източна Европа идват още домашни прислужници, болногледачки, лекари и медицински сестри.
С изключение на последните две професии, общото в случая е, че става въпрос за временен персонал, от който работодателят може да се възползва максимално, а след това да върне вкъщи, често срещу много по-ниско заплащане от обичайното за страната.
Именно това води и до другите проблеми - отношението като към втора категория хора спрямо източноевропейците - от обичайното пренебрежение и високомерно отношение, което всеки живял в държава от Западна Европа е изпитвал, до явните прояви на расизъм и ксенофобия от крайнодесни групи, искащи "да си върнат държавата".
През последните години, особено след пика на мигрантската криза през 2015 г. отношението към чужденците - не само от арабски произход, но и от Източна Европа в Германия, се влошава. Макар недоволство да има предимно срещу мюсюлманите в страната, има засилване на настроенията и спрямо мигрантите от страни като Полша, България и Румъния.
Проблемът със засилването на тези настроения на ксенофобия обаче до голяма степен дава и гласност по темата. Ако доскоро идеята да се говори за расизъм, антисемитизъм и т.н. в Германия беше табу, сега, със засилването на движения като ПЕГИДА, на неонацистките групи в изчточните провинции и на цялостното настроения на национализъм, мнозина вече обръщат внимание на това като проблем.
Сега коронавирусът и казусът с германските кланици отново поставят темата на преден план. Страната продължава да има своите проблеми с расизъм и експлоатация на хора въпреки всички заявени от властите в Берлин намерения.
Дали обаче Германия ще се заеме с този казус, или удобството от евтиното месо и зеленчуковите градини, които се "обират от самосебе си", ще продължат да бъдат твърде привлекателни, за да се предприеме нещо и извън конкретната криза?
