Поп културата в съвременна България е родила множество бисери. Един от тях е "Територията" - алтернативно название за държавата. Този жаргонен израз е твърде прецизен и твърде верен, до степен на национална болка.
Раздирани от политическо разединение и буквално пометени от пандемията, българите все по-малко приличат на народ и все повече на група хора, обитаващи обща територия по стечение на обстоятелствата.
Земята, в която "всеки сам си преценя", е обект на все по-малко илюзорни мечти и на все повече горчивина.
Насред този хаос от емоции, българите посрещаме 1-ви ноември, Денят на Будителите.
Най-българският коментар за този празник гласи "Какво да се гордеем - ако на един народ му трябват будители, значи е напълно заспал". Това умозаключение е част от една притеснителна тенденция на дезинтегриране на нашия народ, действаща отвътре навън.
Политическите разделения се задълбочават от споровете по въпроса за здравето, ваксините и пандемията.
На фона на това върви и обичайният културно-исторически нихилизъм. Българите днес сме христоматиен пример на пациент, болен от тежка депресия, като в случая пациентът е цяла една нация.
Според моделът на Кюбър-Рос, тъгата се изразява в пет стъпки - отричане, гняв, пазарене, депресия и приемане на действителността.
Преходът започна с отричане - отричане на социалистическото минало, на наследството на 45 години тоталитаризъм. Проблемът на отричането е, че води до пренебрегване и замитане под килима на неща, които не бива да се забравят.
После дойде гневът - гняв от пропилените избори, подправените бюлетини, чудовищната инфлация, глада, студените нощи без парно и електричество, финансовите пирамиди.
След тях дойде пазаренето. Типично по нашенски, пазаренето продължи много дълго - близо 20 години. Вуйчо Ваньо започна пазарлъка, Бате Бойко го довърши. Пазарлъкът не доведе до нищо градивно - принципно от пазарлък нищо добро не излиза.
След като пазарлъкът пропадна като варненски булевард след порой, сега е ред на депресията. Колко ли дълго ще продължи тя? Познавайки вроденото ни чувство за пораженчество и самосъжаление - поне десетилетие.
Именно в този предпоследен стадий, преди да достигнем до етапа на Приемане, ние се нуждаем отново от будители.
Това е така, защото етапът депресия е етап на летаргия, на вцепенение. България днес е в амок - всеки ден пандемията ни отнема по един пътнически самолет хора. Пилотът начело на държавата е изпаднал във вцепенение, навигаторите от контролната кула - също.
Все повече хора искат просто да видят как целия градеж се срутва и погребва недостойните под себе си. Фактът че едно човешко същество може да погледне дузините мъртви и да заключи в социалните мрежи "Нека да мрат, като им е толкова акъла", означава че българите сме на дъното.
Казват, че мракът е най-гъст точно преди да видиш светлината. Но за да видиш светлината, когато лицето ти е притиснато в калта, някой трябва да ти я покаже.
Преподавайки история на българското Възраждане, попитах учениците си "Как си представяте днес Ботев, Левски или Раковски?". Тъжната констатация беше "Господине, мисля че никой днес не би им обърнал внимание."
Печално е да чуеш истината от устата на тийнейджър и да осъзнаеш, че на това отписано поколение му пука много повече за България от "чичаците", които ни управляват. Запитани защо според тях е така, учениците отвърнаха, че революционните им идеи няма как да бъдат чути в съвременното ни общество. Факт.
Зададох обаче въпроса "Ами ако те не проповядват тези идеи? Ако просто са живи днес, а не тогава? Ако в душата им гори същия плам, но думите са думите на новото поколение?"
Ще станат инфлуенсъри, заключиха учениците, ще имат блогове, влогове, подкасти, ще са знаменитости в платформите за споделяне. Това, вероятно, беше най-позитивното нещо, което съм чувал от много време.
Последната фаза е фазата на Приемането, а за да приемеш, трябва да отпушиш ушите и душата си и да чуеш тези гласове.
Приемането означава да признаеш грешките на миналото, възможностите на бъдещето и трудностите на настоящето. Днес има много хора, които ни ги показват и изобличават. Това са същите хора, които са живели преди два века, преди пет века и преди тринадесет века.
Най-важното, което българите трябва да проумеят, е, че този народ, който крачи днес между Трън и Бургас, е същият, който е крачил между Охрид и Преслав и между Карвуна и Кавала в средните векове.
Мит е че Османската империя е прекършила българите. Мит е че комунизмът е прекършил българите. Нищо не може да прекърши българите.
Надживели сме империи. Погълнали сме народи като печенези, татари, черкези, узи и кумани, без от тях да остане и следа. Газим огъня като древните индоевропейци, свирим на гайди като пасторални номади, псуваме като балканци, мечтаем като западноевропейци, суевернни сме като азиатци.
Народ, който е всички народи на света, не може да бъде унищожен.
Една от най-популярните теории за произхода на името българи е от глагола "булг", който означава "смесвам".
Още от зората на дните народът ни е спойка от много етноси и култури. Христоматиен пример е Кубрат - единият му син Баян е с тюркско име, другият - Аспарух - е с индоевропейско. Смеем се днес, че някой кръщава едното си дете Иван, а другото - Майкъл. Спокойно, Кубрат ви е изпреварил всичките.
Тази спойка е устояла векове, калила се е и е преживяла некадърни владетели, чуми, земетресения, чужди инвазии, загубата на две свои царства. Това, което остава непреходно, е че на повърхността винаги излизат водачи и будители, които да ни преведат нататък.
Аспарух ни измъкна от хазарите, Борис ни измъкна от безбожието и безпросветността, Асен и Петър ни измъкнаха от ромеите, будителите ни измъкнаха от вековната летаргия. Измъкнахме се от комунизма, ще се измъкнем и от пандемията.
Не допускайте грешката да търсите будителите днес. Няма да ги намерите нито с фенер по улиците, нито с прожектор в мрака. Признанието за героите, за водачите, за будителите идва после.
Внуците на нашите внуци ще погледнат към дните на депресия и ще отсъдят кои са героите на нашето време. Дотогава ни остава само едно - всеки от нас да бъде бунтар - или както са го казвали през XIX век - бозвелия.
Всеки ден пред себе си виждам едно великолепно поколение на младежи - мечтатели, бунтари, творци, писатели, поети, нърдове, геймъри, музиканти, аутсайдери и души на компаниите.
Всеки ден ние, "големите", се опитваме да им казваме как трябва да гледат на света, сякаш е 1970-а. Един човек, който днес щеше да остане незабележим, е казал, че Времето е в нас и ние сме във Времето.
За да сме будители, скъпи мои колеги - учители, историци, писатели, поети, музиканти, актьори и учени, не е нужно много - нужно е само да оставим Времето в младите и да сме Бозвелии.
Също като Неофит.
