Само едно бебе и - бам! Бащите вече сме по-харесвани (от други жени?). Майките няколко месеца ще разнасят по-големи гърди (за чужда радост; или поне на мъжа им, какво?). Животът ни в социалните мрежи се подобрява. Все чудни, бързи и лесни за постигане резултати, разяснени от кампанията „Направи го сега!". А и държавата ще е доволна, българският народ ще пребъде. Всички печелят! Просто трябва да станем родители за първи или пети път.
Ако идеята на ДНК е била такава, че някак си да успокоят бъдещите родители и да им помогнат да съберат смелост, за да създадат дете, значи идеята е много хубава. Ако е била такава.
Родителите, особено на първо дете, по-скоро са вулкани от тревоги, отколкото безгрижни микимауси, и наистина имат нужда от подкрепа, от успокоение, от окуражаване.
Самото изпълнение на кампанията... ако сме оптимисти и вярваме в добрите намерения на хората зад нея - ами, опитали са се да разсмеят и така по-весело да ни е на душите. Как се прави дете, ако сме обзети от черни мисли и блатни емоции! А причини да се размножаваме - колкото си щем, ето ги, те са навсякъде около нас. Защо да не си направим малки версии на себе си, просто за да докажем, че не сме егоисти, че мислим за безработния щъркел или пък водени от патриотични чувства, да съхраним българския етнос.
Затова да продължим с позитивната нагласа и да подпомогнем кампанията - да изведем още една мотивация. Настрана чашките, тиганите и лайковете. Духовното е важно. Вижте само какво може да постигнем в сферата на личностно развитие и усъвършенстване просто чрез едно бебе:
Ставаме родители и така ставаме и далеч по-самостоятелни, защото вече безпогрешно разбираме, че всичко е в нашите ръце и никой не ни е длъжен. Нито да ни осигурява места в яслите и детските градини, нито каквото и да е улеснение, щом може да е трудно. Какво по-хубаво от това да разчиташ само на себе си - сега вече сме наистина пораснали.
Докато бутаме бебешка количка в квартала по така наречените тротоари, с всичките им „усмихнати" плочки и посадени точно по средата дървета, през кал и други природни забележителности, разбираме какво е сила на духа. И че мускулите не са достатъчни. А ако количката е за близнаци, духът за кратко дори излиза от тялото. Така че, ето - развиваме силен дух в силно тяло.
Учим се на търпение чрез всички документчета и документища, които ни трябват покрай детето - те задължително трябва да са изкарани на хартийка. А за това се отива и се чака на място. И се попълва отново, и отново, докато е вярно. Служителят в съответната администрация може да е проявяващ разбиране към трудностите ти, но процедурата обикновено не е.
Започваме да ценим малките неща и най-вече малките нежни хартийки, на които личен лекар или секретарка са се подписали. Ценим ги и ги пазим внимателно, особено ако вече по трудния начин сме научили колко по-важни и тежки са от нашата „честна дума".
Пред важни за нас хора ставаме мили и щедри. И пример за такъв човек е едната-единствена назначена възпитателка за цялата група от 35 деца, в която ходи и детето ни. Която лелка не може да им смогне и рано или късно „изпушва". Та дано, като „изпуши", да се сети, че сме били мили и щедри с нея и да се държи добре поне с нашето.
Освобождаваме се от желанието за контрол, което е изключително целебно за родителите! Вместо да се пържим в тревоги, се учим да се отпуснем и да се доверим на съдбата на бебето в яслата. Поне докато се научи да говори и да споделя как му минава деня. И се надяваме, че не са го оставили с часове самичко в другата стая, понеже много реве и да се успокои. Или пък ето, приемаме спокойно, че може още във втори клас да научи какво е енергийна напитка в лавката, на крачки от училището, където Чичо Продавач ще ни изрецитира, че от него тия работи ги купуват големите, ама на тях са им били поръчани от по-малките и той какво да направи.
Ставаме толерантни, особено към дразнещата вуйна, сърдитата съседка и дистанцирания дядо. Тях вече ги виждаме като милата вуйна, добрата съседка и забавния дядо. Защото са все хора, на които разчитаме да ни помагат с прибирането на детето от училище по средата на деня, защото няма места в занималнята или в този клас вече не се предлага такава.
Учим се и на смирение - за да получаваме детски надбавки, трябва да се унижим доброволно, като докажем, че сме социално слаби, а после да ни е окей, че са 40 лв., защото „кой ти ги дава".
Един от ужасите ни - ученикът да е в 7:20 в класната стая. Но това е хубаво - колкото по-малко спим, толкова повече живеем, нали знаете - от сън спомен няма. И ето - след като оставим детето да учи, ни се отваря едно свободно време до началото на работния ни ден в 9:30. Защо пък да не направим едно фитнесче или да почетем? Ако още спяхме, щяхме да си губим времето. А ето че сега водим пълноценен живот.
Евристичното мислене също вече ни идва като две и две - четири. Да, детето ходи на училище, а родителите работим. Звучи добре. Но после идва лятната ваканция - поне два месеца. Хайде сега, който не разполага с баба, да измисли как ще се работи, докато детето е у дома. Защото по закон, ако хлапето е под 10 години, не може да бъде оставено самичко. „Еврика!"? Някой?
Вярваме в по-доброто бъдеще. И по специално в деня, в който ще бъде изобретена телепортацията. За да решим казуса „Как да заведем детето същия ден при личния лекар, след като е вдигнало температура през нощта и не може да иде на училище, но трябва да иде до личния лекар, за да установи той, че наистина е болно и да му издаде извинителна бележка". Някой ден. Вярваме, ще някой ден ще бъде измислено как.
Учим се на състрадателност. Защото започваме да гледаме с други очи на чуждите трудности и битки и изведнъж ставаме с всички малцинства, бездомни хора и улични животни едно цяло, братя и сестри и си помагаме взаимно и е слънце, и е хубаво!
Все пак ни се струва, че много по-хубаво би било, ако самите условия за раждане и отглеждане на деца в България бяха такива, че да изпращат негласно послание: „Ако решиш да създадеш деца, някога, те са добре дошли!". И това сякаш ще е напълно достатъчно.
