Преди две седмици излизаме с приятели на ресторант. Мястото се води едно от хубавите в столицата. Всичко е хубаво - приятелите, разговорът, хуморът, околните.
До момента, в който трима субекти от мъжки пол влизат в заведението и сядат на маса точно в средата на залата. Изглеждат като изплюти от конвейер - около метър и седемдесет, по сто килограма всеки, набити, с мускули, които се показват „апетитно" изпод тениска, каквато яките пичаги носят през декември. Може би жените наоколо всеки момент ще започнат да саливират, както се изразява една от приятелките ми?
Това е едва началото на цирка. След влизането следва триумфално разполагане по местата в стил „султан Абдул Азис", а ролята на момичето от харема за зла участ се падна на една от сервитьорките. За още по-голямо съжаление униформата й се състои от къса (прекалено даже) пола. Идеално за нашите трима субекти. Отива да им вземе поръчката. Единият чичо пуска погледа си по тялото й бавно, отмерено, на лицето му се появява ехидна усмивка. Оглежда я отдолу нагоре и се спира върху лицето й. Тя не го поглежда, макар и добре да знае какво се случва.
„Учиш ли?"
Не нужно да описвам отвращението, което всички изпитахме при създалата се сцена. Не знам как е продължила, нито каква е вината на сервитьорката, и откровено казано, не ми пука. Знам само, че субектът от мъжки пол не спря да я гледа по най-безпардонния начин, сякаш няма търпение да й свърши смяната, докато тя се навежда да вземе нещо от шкафовете по стената. Няма да споменавам и разговорите на висок глас между компанията, които са продължили дълго след като ние си тръгнахме.
Най-гнусното в онази (и в още милиони сцени) не е въпросният сакат опит за свалка. Потресаващото е, че става дума за огромна група субекти, които обитават Земята, имат мозъци на гълъб, побиращ се в тяло на четирикрилен гардероб, и мислят, че имат изконното право да се отнасят по гореспоменатия начин с една жена. Каквато и да е тя. Която и да е тя. Каквото и да прави. Защото това не беше редовия въпрос „Учиш ли?" Не беше както когато бяхме малки и започвахме разговор с „Как се казваш? Искаш ли да си играем?"
Това беше гнусно поведение, което няма общо с назадничавост или прекалена романтичност.
Не знам дали тази сцена учудва някого. Може би много хора ще я счетат за маловажна. Но истината е, че тя е важна. Важна е, защото не е единичен случай. Грубите и унизителни задявания са много, по всяко време, навсякъде. Уви, има жени, които влизат в ролята на обекти и подобно псевдомачовско поведение помпа самочувствието им до степен на главозамайване. Това от своя страна дава увереност на напомпаните алфа мъжкари, че това е начинът да засвидетелстват своята мъжкарщина пред една жена.
В същото време, за жена, чиято цел е да си върши работата (какъвто е случаят със сервитьорки, често ставащи жертви на такива селски прояви), подобни гнусни намеци са отвратителни. Но тя не е в позицията да им се противопостави. Жените в сферата на обслужването са най-често таргетираните жертви на wannabe мъжкарите с широки гърди и тесни хоризонти.
И ако наблюдавате отношението към тях достатъчно внимателно, ще получите един идеален ориентир за това как да разберете, че сте прост субект от мъжки пол.
Ако с един поглед и една фраза може да сринете години кървава борба за равенство между половете, вероятно сте такъв. Ако не разбирате предишното изречение - също. Ако смятате, че жена, която носи къса пола си проси секс - voila. Ако мислите, че обслужващият персонал е там, за да обслужва всички ваши нужди... знаете.
Всички от мъжки пол имаме качеството да се самозабравяме.
Понякога даже да се оливаме. Но субекти като онези тримата, които тази вечер вероятно отново ще щракат с пръсти на сервитьорката в някое заведение, ни помагат да видим онова, което е откровено грозно. И ако сме умни, никога няма да погледнем с този поглед някоя жена. Не и в такава ситуация. Просто не.
