Децата будно събират куфарите за път. Това им е мечтата. Да забягнат от България и да заминат, за да откриват големите пространства, да се изучат в Европата и да станат големи хора. Последните оптимисти с възмущение ликуват: "Да живее България" и вярват, че ще я оправят.
"Ще се изуча, татко, нищо, че тука. Нищо, че не можеш да ме пратиш в чужбина. Ще помогна на страната си. Не е хубаво да си студент навънка."
Не е ли? Остана ли смисъл да се бориш с вятърни мелници? Остана ли надежда, че ако си умен и просветен, можеш да промениш системата? Да изчистиш цялата измет? Да се чуе гласът ти?
А получаваш ли шанс да обясниш, да се обосновеш. Да покажеш, че имаш воля?
Можеш ли да вярваш, че има законност? Че лудите ще са по психиатриите, а изнасилвачите и убийците в затвора? Че уличното псе, нахапало твой приятел, ще бъде прибрано...
Обичам да цитирам една песен: "Аз съм сам в държавата на проститутките..."
Вълна от некомпетентни и алчни бандюги стъпкват и без това последните останали умни политици в страната. Те се броят вероятно на пръсти. Вече може и да не са останали. Парата блазни здраво.
Да ядеш лангуста от 1000 евро, докато децата на България гладуват. Да почиваш в Тимбукту, защото нямаш какво да си правиш милионите, а раково болните да чакат милостиня, доколкото тя може да спаси живота им.
Да няма полиция, да няма съд, да няма университети, да няма медии. Да знаеш, че гласът ти е глас в пустиня.
Да виждаш как децата на измамниците и агентите на ДС пътуват по света и си купуват дрешка от от по 500 лева. И да знаеш, че ти нямаш и два лева за кафе. А си по-умен от тях, мамка му - по-умен си. Но те ще бъдат твои шефове, въпреки че ти вярваше, че ще имаш бизнес, че ще се издигнеш.
Как ще стане това? Как така тези хора са били бедни, а една сутрин вече имат милиони в Швейцария... Едва ли е с честен труд, едва ли е с цената на жертви.
В сутерена на блока ни отвориха заведение. С жива музика. Не може да се спи. Пишат се жалби, събират се подписи - и нищо. Викат се полицаи, които с охота се наквасват с евтино уиски, и толкоз. Толкоз струва тяхното мълчание, тяхното бездействие. А жалките кръчмари купонясват. Не ги интересува, че дейността им е незаконна.
"Кво ша ми напрайти? Ай спрете ма! Нищо ни мойте да ми напрайте."
Ще ти направя, чиче. Ще те осъдя, ако трябва в Страсбург. Решила съм, тук съм останала. В България съм. Ще се боря. Нищо, че може да е за нищо. До последно. Това е.
Който е заминал, заминал. На добър час, пътнико свиден. Ние оставаме тук. Напук. Защото нали така бил казал авторът: "Борбата е безмилостно жестока..."
