Допреди няколко години думата "цървул" се използваше като обида. Нещо остаряло, селски, просто, неугледно и т.н. "Абе, цървул" или "Вижте го какъв е цървулан..." Днес обаче цървулите се връщат на мода.
Все по-голям повод за гордост е да се изпъчиш с цървули, потури, везана риза и калпак и да показваш родолюбие, веейки байрак и пеейки възрожденски песни. Няма лошо. Поне нямаше да има лошо, ако не оставаше това усещане, че всичко с носиите се прави за лайковете във Facebook и Instagram, а патриотизмът е само за да сме част от вълната.
Всичко това започна реално преди има-няма 2-3 години. Сега модни са ризите с шевици, тръбенето на това колко големи патриоти сме и връщането към "народното" - носии, тъпани, гайди, юнаци с калпаци и футболисти в хайдушка премяна. Едно своеобразно завръщане към българското село от края на по-миналия век.
А когато уж има някакъв голям събор за народни песни и танци, надсвирвания с гайди и т.н., се струпва една могъща тълпа, граничеща с тъпканица, като целта на мнозинството е да направи по няколко снимки, да се тагне и да види евентуално нещо ново. Музиката и културата са само за фон.
Вероятно Елин Пелин би бил умилен от цялата тази гледка на пременени в носии млади българи и българки. За сметка на това обаче Алеко Константинов доста би се стреснал разпознавайки в доста лица своя най-известен герой, биещ се в гърдите с възгласи "Булгар! Булгар!"
Защото именно на това напомня целият този парад на суетата. На едно голямо викане, че сме патриоти и обичаме България. А, като се случи нещо, което не ни харесва, минаваме на Петко Славейков и неговото "Не сме народ, а мърша" и се надига един вой до небесата колко злобен, заядлив, завистлив и т.н. е българинът. И това от едни и същи хора, които малко преди това са публикували поредната снимка в народна премяна и със зачервени бузи.
Точно като бай Ганьо на Алеко Константинов. Шумен, сам по себе си не лош, като изключим склонността му да шмекерува, държащ да даде на света да разбере, че той е син на Майка България, но реално не правещ нищо, за да заслужи да се нарича така.
Защото ако бяхме нация на патриоти, нещата щяха да са по-добре. Най-малкото нямаше да позволим градовете ни да са толкова мръсни с улици заринати в боклук. Нямаше природата, с която уж толкова се гордеем, да е осеяна с найлонови торбички и разнообразни опаковки. Нямаше детските площадки да са перманентно счупени, дори и 5-10 дена, след подмяна и ремонт. Ако бяхме нация от патриоти, щеше да държим тези дребни неща да се спазват...
Дори няма да повдигаме темата за политиката, където гражданското и искането за работещи реформи са се свили до маргинализирани групи, лобизъм и още политически игри с променливи успехи. За това се изискват вече доста усилия. Макар че ако наистина обичаш страната си, тези усилия ще си заслужават.
За сметка на това в пъти по-лесно е да се снимаш веднъж, навлякъл народна носия, която в поне 60% от случаите не знаеш от кой край е точно, и да казваш, че се бориш за запазването на уникалната ни народна култура. За такова нещо не се изискват усилия. Да не говорим, че така се печелят лайкове, ръкопляскания и поздрави от роднини и приятели.
Истината е, че хора като Петко Каравелов, Атанас Буров, Димитър Пешев, Александър Малинов, Йордан Йовков, Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Златю Бояджиев, както и редица други видни личности в по-новата ни история не са имали нужда от народни носии и викове "Българи юнаци!", за да покажат, че обичат страната си и работят за нея. Те са го правели с труда си - всеки, както може. И как пък не тръгна една вълна от подражание именно на такива хора...
Защото това е образованият патриотизъм. В крайна сметка именно той работи за държавата ни. Останалото е показност и шум. Просто поредната мода на локално ниво, някъде между модерния градски дървар, балканската мачовщина и суетата на метросексуалността. Нищо лошо, но няма на практика кой знае колко общо с патриотизма.
