Фронтменът на култовите The Prodigy Кийт Флинт (49 г.) беше открит мъртъв в дома си, вероятно заради самоубийство. Актьорът Люк Пери (52 г.), известен най-вече с ролята си в тийн сериала "Бевърли Хилс, 90210", а на по-младите зрители - и от "Ривърдейл", почина няколко дни след получен инсулт.
Народът тъгува, най-вече за Флинт. С такова впечатление поне остава човек, ако съди по newsfeed-a си в Facebook, a сред познатите и приятелите му преобладават лица с възраст най-вече от 30 години нагоре.
Споделени новинарски статии, песни, плачещи емоджита и тук-там някой наистина личен разказ – това през последните години се наложи като новият начин за изразяване на скръбта за загинала знаменитост.
И тя, като всичко друго в ерата на социалните мрежи, не е интимна - дали в търсене на съпричастност към загубата, дали в преследване на усещането, че си част от една по-голяма група - тази на оплакващите починалия.
Но защо така жалеем всеки път, когато звезда от музикалната сцена или телевизионния или кино екран си отиде? И защо е толкова по-лесно да се трогнем от една такава кончина, отколкото например от това, че годишно 3,1 милиона деца умират от глад?
Тривиалната причина е ясна - в статистиката се губи личностния елемент. Трудно е да жалееш за цифри. Много по-лесно е да обвържеш концепцията за смъртта с един конкретен човек, без значение дали си го познавал или не.
А при звездите в повечето случаи скръбта не е за починалия, а заради това, че с неговата или нейната смърт губим и частица от своето време.
The Prodigy придружиха цяло едно поколение (и отгоре) в прехода му от младежките години към зрелостта. Кийт Флинт е частица от този музикален спътник на порастването, дори човек да е спрял да слуша бандата преди години. И макар че The Prodigy вероятно ще продължат да съществуват и без "рогатия" си фронтмен, неговата загуба променя цялостния поглед към групата.
Тя няма вече да е просто носталгичен музикален акт от "едни по-добри времена", а напомняне за това, че младостта е останала някъде там, две и повече десетилетия назад в миналото. Връщането към нея вече не е така сладко - то едновременно с това горчи с вкуса на напомнянето, че предстоят още подобни загуби. Не само на героите от слушалките на уокмена или екрана, но и на най-близките ни хора.
Така беше и с Боуи, Корнел и Честър, така беше и с всяка друга музикална знаменитост, която е напуснала света предсрочно, било то заради заболяване, вредно влечение или по собствена воля. Актьори, писатели, водещи, журналисти - различни поколения губят различни икони от младостта си, а с тях и по малко от същата тази младост.
После идва оплакването. Понякога дори няма значение дали си имал допир до творчеството на дадена личност или просто следваш вълната. Причините за това са няколко.
Да започнем с ограничаването на социалните контакти и прехвърлянето им онлайн. Местните общности отстъпват място на комуникацията в медийна форма. В социалните мрежи всеки "обикновен" човек се опитва да се представи с най-доброто си лице и въпреки това пак намираме какво да не му харесаме.
При звездите ефектът може да е обратният - възхищението от екранния или сценичния образ лесно се трансформира в лавина от сърчица и лайкове за всеки пост на звездата, колкото и безсмислен да е. Така изградената преди години връзка става дори по-силна, а на знаменитостите гледаме още повече като на стари приятели (все пак и със съучениците от гимназията не си пишем, значи е същото, нали?).
Благодарение на социалните мрежи сега е и по-лесно от всякога да се отдаде "почит". Груповите бдения отстъпват на по-неангажиращото, бързо, лесно и широкообхватно реагиране онлайн.
И все пак не можем да говорим за истински траур като при смъртта на приятел или роднина. Скръбта е не за звездите, а за медийните им образи и представата за тях в главите ни. Съжаление за факта, че човекът вече не е сред живите, може би симпатия към близките му и прощаване с идеята, че някой ден ще можем (отново) да го/я видим на екран или сцена.
Разбира се, такава загуба ни напомня и за факта, че ние също сме смъртни. Хей, идолите от младостта ни умират – рано или късно ще се случи и на нас.
Извън виртуалния траур обаче остава нещо друго, към което по-скоро трябва да се стремим: благодарността.
Благодарност към починалия творец за всяка една минута добре прекарано време в негова/нейна "компания". Благодарност за таланта, за вдъхновението, за усмивките, за сълзите, проявеното разбиране, за споделеното огорчение от сходните предизвикателства в живота или споделената радост от хубавите мигове.
Реакциите в социалните мрежи са скръб със срок на годност от няколко дни, но тази благодарност и причините за нея са нещото, което остава.
