За разлика от много други спортни занимания, залогът при катеренето и алпинизма твърде често е самият живот.
Това сурово и категорично изречение дори не звучи като заплаха; звучи като обективен факт. Разбира се, че не би могло да е мое; на Боян Петров принадлежи. С него започва главата „За тези, които не се завърнаха" от книгата му „Първите седем".
В тази глава не присъства патос, геройства и молитви. Дисекция на малшанс и човешки грешки е, описани грижливо, за да бъдат анализирани и предотвратявани в бъдеще.
Авторът предлага наръчник за справяне с житейски предизвикателства, не сантиментален роман. Ако ви интересува темата за застраховките - там има подробности; ако не сте наясно с възможностите на хеликоптерите в усложнени атмосферни условия - обяснено е. Можете да намерите дори адекватната и достойна реакция към смъртта на катерач от страна на неговите другари.
Само че точно това едва ли го търсите, имате си собствено художествено разбиране по въпроса, не ви трябва Боян като пътеводител във висините на подобна чувственост. Нашата изначално изобилства от страх, опасения и очакване, което автоматично я сваля в друга равнина.
Ние мислим катерача хем в метафорите на високата гранитна романтика, хем сме склонни за секунди да го принизим в съчувствието си.
Искаме едновременно да остане високо в представите ни, но и да го свалим изнемощял и объркан при нас, за да го спасим веднъж завинаги от тая лудост, заради която не можем да спим.
Преди седмица стана ясно, че Боян Петров е изчезнал в белите полета на място, дори чието произнасяне изглежда непристъпно. Враждебността на онази пустош е стряскаща за нас, дето един снежец ни кара да кълнем съдбата. И колективната спасителна акция на самите нас с Боян на уста стартира с пълна сила.
Ние го търсим най-вече в себе си и жалим, че го нямаме вече, без да си даваме сметка, че и преди не сме го притежавали. Той си беше на планината.
Искаме си го обратно като родител и природозащитник, защото това е най-близкият базов лагер, в който можем да се намерим. По-нататък е сам и неоткриваем в сравненията.
Искаме спасението му под формата на житейски урок, който да го превърне в друг човек за наше успокоение, и сме убедени, че така му желаем доброто. Предпочитаме си планинар в телевизионни студия и градски паркове, а не достигнал далечния леден покой, който винаги е дирил.
Държим се с него така, сякаш не е съзнавал риска, за който така хладнокръвно ни информира, и се лъжем, че за пръв и може би последен път има нужда от нас като намеса. Хулим или хвалим в кресчендо, чийто висок тон е единственото изкачване, което умеем. Имаме нужда да вярваме в чудеса заради нас самите, не заради това, в което вярва изчезналият алпинист. Ама че егоисти в показния си алтруизъм.
За пореден път жалим себе си, докато уж ни пука за друг. Сантиментални, мекушави хорица сме, какво да ни правиш. Не ставаме за алпинисти. И не съм сигурен Боян би ли ни харесал такива в тоя критичен момент, би ли бил щастлив да го намерим и да напишем самоутешителните си похвални постове във фейсбук, преди да се завием на топло.
Тия върхове там са си негови.
Колкото по-трудно е, толкова повече ти се живее - това пак са негови думи. Най-великата трудност за тоя човек не значи край, бе, хора, значи вечен живот. Сигурният живот на спасения алпинист е краят му.
И продължаваме да се дирим в суматохата на надеждите си, толкова далеч от аналитичния (и точно заради това така впечатляващ) рационализъм на издирвания...
