Познавам Чиро от много години. Жизнерадостен и весел италианец от центъра на Рим, обиколил е цяла Европа, а сега, след като видя Лондон, Лисабон и Барселона, реши да дойде и в София. Било модерна дестинация, полетите евтини, храната - вкусна. Радвах се, че моят приятел идва да му покажа родния ми град, но и леко се притеснявам - дали ще му хареса.
Взимам го от летището и тръгваме към метрото. Чиро гледа с широко отворени очи: "Мамма миа, белло, белисимо - всичко е ново" - възкликва като маха упорито с ръце и крещи като истински италианец. "Знаеш ли - казва - колко мрачно, старо и мръсно е метрото в Рим". Вече се чувствам горд европеец, я виж ти, едно метро "като слънце". Ако Бойко Борисов чуе Чиро, минимум "Стара планина" ще му даде.
Слизаме на университета - водя го в "Александър Невски" - доста по-скромно е от "Свети Петър", но все пак има величие, дух, красота. Само дето е малко тъмно и тук-таме стенописите са в окаяно състояние, но Чиро е доволен.
Трудно му е да разбере кой е Александър Невски и защо главната ни катедрала е кръстена на руснак, както и паметника на Царя-освободител и други обекти в центъра. За да му обясня за вечната българо-руска дружба, решавам да седнем да обядвяме.
Водя го на Витошка, заведения - много и все бляскави. За разлика от Италия и Гърция тук семейни ресторанти няма, но пък нашите са лъскави и нови. Поръчвам по една шопска и по една троянска отлежала. Обяснявам на Чиро, че това е българската традиция.
Той ме гледа странно, "грапа със салата - вие сте били големи алкохолици".
Решава смело да се гмурне в балканските нрави. Но като всеки италианец, той иска хляб. Веднага поръчвам, но в изискания ресторант "хлябът" е само под формата на пърленки и идва половин час след като сме изяли салатата, Чиро не е доволен, но какво да се прави.
Минаваме към второто - мешана скара с гарнитура. Моят приятел италианец е вече щастлив, и червено вино си пийнахме, какво друго му трябва на човек.
"А кафе?" - пита ме накрая. Веднага поръчвам италианско еспресо, имали били. Донасят, май не е съвсем италианско, но трябва да има приключенски дух в цялата история.
Тръгваме на разходка по Витошка, много хора, хубаво време, днес праховите частици са ги спряли от общината. Стигаме до НДК - аз обяснявам гордо, че това е лицето на европредседателството. "Амико, лаша старе председателството - казва италианецът - тия политиците само да крадат умеят. Мафията ние сме я измислили. Виж какви хубави жени имате, стройни, красиви, те са ви председателството". Иначе в Италия едно си знаят - "българско мнозинство" значи всички гласуват под строй и "българската следа" в атентата срещу Йоан-Павел II.
И друго му прави впечатление на Чиро - животът у нас е евтин, много по-евтин, отколкото в Италия.
За един приличен обяд за двамата платихме малко над 50 лева, а в Италия за една пица - 25 евро. Е и доходите са други, но сега му е паднало на човека.
На вечеря съм поканил група приятели, да се повеселим заедно. Всички му се радват - нали е италианец, и той се радва. Само че се обърква защо като казваме "Да", клатим глава и обратното. Ще свикне човекът. Аз живея малко встрани от центъра и точно пред входа се е образувала една огромна дупка. Чиро не я видя в тъмнината и за малко да падне вътре - "Мадона дел Кармело - вика - щях да осъдя общината и да си живуркам тука цял месец". Бедни Чиро, никого няма да осъдиш, това да не ти е Рим.
На другата сутрин - време за закуска. Връщам се запъхтян с две банички и две бози, а Чиро се надявал на кроасани. Сега си пийва доволен от кафето, което сам си е направил - за по-сигурно. Но изяде баницата, само с бозата не успя да се справи. Знаех си аз, че няма да го направя истински българин за един ден.
На обяд решавам да го трогна - водя го в италиански ресторант. Чете менюто, но не ми изглежда убеден. "Странно - казва - за половината от тези рецепти в Италия никой не е чувал - пица с пиле, царевица и краставички - ти сигурен ли си, че не сме попаднали в унгарски ресторант?"
Поръчва си карбонара - типична паста за Рим. Аз си ям спагетите и само го гледам как ще се опули и възмути - били преварени. "Твоите пък са сурови" - му отговарям и спешно го замъквам при Лео - да изяде една пица и да миряса.
И в провинцията бяхме, приличала му на Сицилия след войната.
Тръгна си човекът, доволен беше. И как не - като с 50 евро може да си купи тройно повече неща, отколкото в Рим. "Европейци сме ний, ама не съвсем".