Да живееш близо, но извън столицата е уникална привилегия. Двата километра след Околовръстното шосе, които пориш с 80 км/ч всяка вечер на фона на ширнали се поляни и полегатите върхове на Стара планина в далечината, ти създават усещането, че яздиш към залеза и оставяш зад гърба си всички сивотии, бездария и нервности на делника.
Отмиваш сякаш от себе си прахоляците, кресливостите и миризмите на големия град. Попадаш на място, където те посреща веселото чуруликане на врабчетата; където чуваш всяка капка в капчука, когато вали и всяко потрепване на листата на дърветата, когато подухва; където песента на щурчетата вечер е единственият съпровод на ясното звездно небе.
Разбира се, това е в идеалния случай.
В не толкова идеалния, на подобно място всяка заря за рожден ден, озвучена с най-новия хит на „Пайнер", всеки тийнейджърски купон, съпроводен с бурни плясъци в басейна или всеки ремонт в двора, гарниран cъс стържещото рязане на флекса и пикантните псувни на майсторите се съпреживяват от цялата околия. Чувстваш се като на първия ред в досаден спектакъл, от който обаче няма къде да избягаш. Та затова всички съседи стоически изтърпяваме врявата, докато тя приключи, и живеем в негласно примирие.
До вчера.
Когато се появи подписка срещу шума - забележете - който вдигат децата, докато играят.
И преди да ме репликирате, че децата наистина умеят да бъдат доста шумни, а родителите са длъжни да ги възпитават да се съобразяват с околните и преди аз да ви отвърна с някоя модерна психологическа теория, според която щастливите деца са шумни, нека разясня конкретната ситуация. Става въпрос за улица без постоянно движение, с поле в края й, с орех в необитаемо място по средата и с няколко запуснати къщи измежду обитаемите. Този почти приказен свят е населяван от десетина деца - момичета и момчета на възраст от 4 до 14 години. Ритат футбол, карат колело, играят на „ръбче", „народна топка", гоненица и карти, пръскат се с водни пистолети и шишета с пробити капачки, строят къща на ореха, отглеждат малки котета в кашони, понякога влизат тайно и въпреки всички родителски забрани в дворовете на изоставените къщи, раждат се първите им трепети към отсрещния пол, озвучени с Ела Хендерсън или Джъстин Бийбър от мобилния телефон...
Изобщо правят всичко онова, което ги държи далеч от скуката и компютрите през лятото и им осигурява така важните за порастването свобода и въображение. Разбира се, да, всичко това често е шумно (макар и никога между 14.00 и 16.00 ч. и след 22.00 ч., когато родителският контрол заработва безотказно). Често има силен смях, детска глъчка, чува се под нечий прозорец „Юлииии, Васкооооо", „Идааа, след 10 минути, само да изям филията" сутрин или „Не си честеееен! Спукано гърнеее!" вечер.
Но чак пък подписка срещу детския шум?!
Неотдавна в метрото бях свидетел на следната случка: на една от спирките влетяха три смеещи се момчета - не агресивни, не нахални, просто смеещи се на нещо тяхно си. Смехът им заля целия вагон, плисна вътре като летен дъжд върху всички възрастни, вперили поглед в мобилните си телефони така настървено, сякаш през тях управляват Токийската фондова борса.
Моментално се намери един възрастен мъж, който нахока момчетата: „Я, по-тихо!" Едно от тях - очевидно добре възпитано - каза „Извинете, господине!" и децата виновно се смълчаха, а възрастните доволно потънаха в угрижените си мисли и прегрели мобилни телефони. Ако не трябваше да сляза, навярно щях да изкрещя: „Не, момчета, не дължите извинение никому!
Да се смееш и да бъдеш весел не е престъпление!
Сега е времето, в което трябва да живеете на макс, да се смеете, да плачете, да искате светът да ви забелязва, да изразявате емоциите си, а не да ги таите в себе си, за да се превърнете после в комплексирани мъже, които един ден може и да взривят същото това метро".
Толкова ли изнервено стана ежедневието ни, толкова ли са ни изпити сетивата, толкова ли сме смачкани от безизходици и липса на бъдеще, че загубихме всякакво чувство за нормалност и елементарна търпимост дори към детския смях? Наистина ли смятаме, че шумната детска игра заслужава санкция, а собствената ни свадливост и индиферентност към живота - не?!
Доста отдавна беше времето когато моите деца бяха във възрастта да играят шумно пред блока, увиквали са ги, заливали са ги с вода, клеветели са ги. Еми...деца са, играят, вдигат аларма. После дойде времето, когато ежеседмично, всяка събота огласяваха квартала с надънени не знам точно колко децибели огромни тонколони. Пееха и танцуваха, абе... и къркаха. Но у нас, та знаехме донякъде какво се случва. След почти всеки уикенден техен купон, техниците, до които опираше старият господин паяк, го очакваха. Знаеха, че ще им носи изгорял усилвател за ремонт. Сега, когато с умиление си спомням тези моменти, вероятно е и жалба за младост, децата отдавна живеят далече и самостоятелно, усещам, че не съм безразлична към шумящи хлапета. Всеки път, когато форсират моторетките си под прозорците, а те го правят ( според мен нарочно), за да привличат внимание, пцуя много. А може и на мен само така да ми се струва. Всяка вечер се самонавивам, че ми пречат от отсрещно кафене, от което слушат силно и до посред нощ Криско-Миско и още ред такива неприятни саунди. Убедена съм, че ако музиката им беше по мой вкус, бих им се радвала даже, ама не е.Точно това исках да споделя, че вероятността да си позволяваме да се дразним, е в зависимост от нашата позиция спрямо ситуацията. Ману и Зеле, всеки родител се старае детето му да е здраво, спокойно, щастливо. Никой не иска детето му да пречи на кого и да било. Преди да подразни вас, бъдете сигурни, че са го чули родителите му, но имат друга гледна точка, не непременно всеопрощаваща, но разбираща.
Драго, разсъждавам над информацията, която даваш. Ако ситуацията е друга - то едва ли взимането и воденето са били най-голямата отговорност. Не споделяй части от личен живот, ако не искаш да бъде коментиран, така се получава. Ясно е, че всеки има гледна точка, ясно е и че ситуациите са различни, но както казах по-рано - Опитайте се да не сте крайни.
Абигейл, с хладна английска търпимост, обърна се с ДраГо, за да не го нарече ДраКо май
Ману, вариантът е Це. Прочетох втори път писанието и натам клоня вече. Случката в метрото с веселите момичета и възмутената от строгия сърдитко списвачка, която щяла да им поговори, ако не слизала. Как обаче чу и видя всичко, като първо са слизащите, после са качващите се. Ако пък е била свидетел, тогава е имала време между поне две спирки да окуражи и успокои децата. И ...все пак невероятно звучи "подписка" срещу деца.
За нещастие преди половин година се преместих в квартира в блок, който се намира срещу 36-то основно и детска площадка пред самия блок. Кълна се през живота си не съм виждал по-голяма помия и мизерия от тази, на която ставам свидетел всеки божи ден, когато съм вкъщи. Истина Ви казвам чалгата и бор машината на съседите са по-малкото зло. И в никакъв случай оправдания за измиване на ръцете като - "напрегнатото ежедневие" е фактор или пък "трябва да им се дава свобода да изразяват чувствата и емоциите си, за да не станат комплексари", което между др е в пълен разрез с причините, които пораждат комплексите; това изобщо не са факторите генериращи отвратително малоумно поведение на малки и големи до 18 годишна възраст. Родителите са! Де навсякъде да имаше смях. Щеше да е прекрасно. Уви може ли да ми изясни по кой член и линея от правилника за опазване на обществения ред от ОС, ще оправдае 5 годишно пишлеме, наглеждано от баба си, което всеки божи ден квичи като заклано в продължение на минимум 2часа (Axel Rose пасти да яде).Това ли е играта и нуждата от себеизразяване за прогресиране на малките и техните родители, които след като им се отправи най-човешки молба и зебележка те гледат по глупаво и неразбираемо от овца. Или пък лешперчета, които се покатериха по покрива на сравнително запазена къща на тухла в двора пред блока и събориха комина й за забавление, вследствие на което целият покрив се срути под тежестта му, а когато излезеш, за да да се разправяш и питаш родителите с децата, които са станали свидетели на инцидента, те отговарят "Да видях ги и какво от това?". Наистина ли държавата Ви е виновна за всичко на този свят. Бих могъл уместно и с право да кажа "каквото посееш, това ще жънеш".