Седмицата на балотажите тече с пълна скорост, а за политическите лидери това е време на усилена работа - едни се трудят, за да изглежда поне малко логично защо дават подкрепата си за определен кандидат, докато други с всички сили се опитват да опровергаят каквито и да е слухове, че може да подкрепят някого на балотаж.
В София "Демократична България" и Борис Бонев се стараят всячески да избегнат дори самата идея, че може да подкрепят някоя от двете кандидатки за втория тур на изборите за кмет, а Христо Иванов трябваше да минава в обяснителен режим дали е дал случайно подкрепата си за настоящия кмет на Варна Иван Портних. А за драмите с интегритета на Ицо Хазарта дори няма да отваряме дума.
Цялото това упражнение с балотажната подкрепата и отказването у нас изглежда доста странно и смешно дори, поне от гледната точка на основната цел на политиката - достъпa до власт.
Да поговорим малко за политиката по принцип и без конкретика.
Наречете ме циник, но както и да се въртят, както и да се усукват нещата, основната цел на всяка една политическа партия е влизането във властта, за да се изпълнят заявените обещания, политики и реформи. И колкото и умен (няма да казваме красив, че да не се изтълкува погрешно), способен, честен, почтен, визионер и т.н. да си, ако нямаш достъп до власт, ти не можеш да реализираш потенциала си за промяна.
Факт е обаче, че демокрацията невинаги е на същото мнение, и на избори се случва да влязат популисти, хора с голяма харизма, но празни обещания и всякакви други подобни люде, чиято практическа стойност за позитивна промяна не е особено голяма. И нашият способен и смислен фаворит може да остане извън борбата на балотажа или извън челното място, даващо достъп до власт (припомняме, че отново не говорим за никого конкретно, а за нещата по принцип, все още).
И колкото по-тежка е политическата ситуация в дадената държава или град, колкото по-голяма е нуждата от промени, толкова по-важно е способните, мислещи и т.н. хора да влязат във властта.
Тук се отварят допълнителните възможности - коалиция с по-голяма партия за създаване на мнозинство, подкрепа на балотаж и т.н.
Някой ще каже, че този филм вече го гледахме с онази злощастна реформаторска коалиция и втория кабинет на Борисов. Факт, там обаче просто не видяхме достатъчно силни политически лидери, които да отстояват своето, да се възползват от създалата се ситуация и да прокарват това, което могат. Да не говорим, че самите реформатори тогава бяха една разнородна група, която пламваше в скандал на всеки няколко месеца заради някакви вътрешни проблеми.
Този случай обаче показва нещо от висока важност - не от всяко дърво става свирка, както и не всяко добро намерение се превръща в сериозна политика. За да участваш в този процес, се изисква, освен всичко друго, и способности за това - умелост, способност за лавиране, за извиване на ръце и за постигане на крайните заложени резултати.
Николо Макиавели може да е спорен като философия, но такава е и самата политика - веднъж, когато се нагърбиш със съдбите на многото, с управлението на общото, ти трябва да си способен да постигаш резултати.
Принципът на Макиавели тук е прост - целта оправдава средствата - когато говорим за политика. Ако целта е достатъчно висока, ако ситуацията действително изисква промяна, да, средствата за постигането й не са от такова значение.
В днешно време това е способността да изпълняваш обещанията, дадени пред тези, които са те избрали. Това е и причината кандидатите днес да имат предизборни платформи със зададени политики и т.н.
В интерес на избирателите не е колко добър човек е даден кандидат (макар това безспорно да е предимство в някои отношения), а колко добре може да управлява и да постига зададените цели (когато те са в интерес на обществото, а не само в личен интерес).
Това, разбира се, не означава да се използва див опортюнизъм или да се стремиш към участие във властта на всяка цена. Такива хора сме виждали предостатъчно в българската политика, за да знаем, че реалната полза за обществото от тях е малка. Но не трябва и да бягаш от отворилите се възможности като дявол от тамян.
Така че, когато си кандидат за кмет, некласирал се сред първите двама, и всеки от тези двама има нужда от твоята подкрепа, за да победи (както е в конкретния случай в София), твое задължение като като политическа сила, за която са дадени гласове, е да провериш дали реално няма да можеш да прокараш все пак предложенията в изборната ти програма... ако разбира се, смяташ че си достатъчно способен, за да не паднеш в капана на по-големия играч и той да те използва само за подкрепата, без да изпълнява обещанията си.
И ако електоратът би ти простил подобно нещо. За такъв начин на мислене се изисква политическа зрялост и сред обществото.
Такива преговори наистина са тежки, защото колкото и прагматизъм има човек да вложи, трябва все пак накрая да може да се изправи пред онези, които са гласували за него и да оправдае по някакъв начин договореното, да покаже мерките, с които се гарантира, че споразумението ще се спазва. Ако подобно нещо няма, ако се прецени, че цената на подобна сделка е твърде висока, тогава подкрепа няма.
Важното е да избереш кое би било най-добро за онези, които представляваш, и какво можеш да постигнеш за тях. Ако като опозиция е повече - нека това да е.
Наречете ме, ако искате, циник, обаче никой не обича вечните губещи.
