Когато нещо се случва постоянно, свикваме с него. После идва момент, в който го приемаме с досада. А след това е най-страшното - безразличието. За да се оттласнеш от безразличието, е нужно осъзнато усилие.
То пък е резултат от мисловен процес.
Мисловният процес изисква способност за събиране, отсяване и интерпретиране на информация в името на това да се постигне дадено решение или да се формира мнение. Абе, трудна работа!
Ето това си помислих, когато преди ден прочетох поредната информация за мъж, който пребил жена си. Този път координатите на домашното насилие водят в Панагюрище.
Насилникът е на 47 години, а жената, с която преди живеел на семейни начала и която пребил за пореден път, нахлувайки в дома й - на 46. Сигналът за побоя дошъл от жертвата, която вече имала заповед за незабавна защита издадена от Районния съд и която мъжът очевидно нямал намерение да спазва.
В началото на месеца покрай ушите ни мина и информацията за още един подобен случай. Служител на бензиностанция в Драгоман подал сигнал към полицията, че при тях е потърсила помощ жена с видими рани от побой.
Служителите на РУ Сливница, дошли на място по сигнала, установили, че жената е на 39 години и е била бита с дървена бухалка. Впоследствие била транспортирана в столична болница, където се разбрало, че има фрактури на двете си ръце.
Побойникът опитал да се укрие, но все пак бил задържан след няколко часа издирване.
Знаете ли кое е общото между тези два случая от последните дни? Това, че жертвите са останали живи. И като са имали този късмет, общественият лакмус за справедливост и защита вече като че ли не реагира. Твърде слабо му е подадената киселинност - пребита не значи пребита до смърт, нали, какво толкова има да се занимаваме с това?!
Свикнали сме. Значи скоро може да ни стане и досадно.
Имах един преподавател в университета, който ни караше да си представяме обществото, в което пребиваваме, като човек. И така, наблюдавайки реакциите и емоциите му, да го опознаваме и описваме. Нека сега да си представим какъв човек е обществото, в което подобни случки на насилие пулсират с постоянен, двуседмичен ритъм.
Човекът, наречен "Българско общество", е предимно мъж. Не за друго, ами защото мъжката дума по тези географски ширини все още се приема за по-стойностна от женската такава и общественото доверие определено има предпочитания към мъжкия пол. От рождението си човекът "Българско общество" е научен да вярва, че жените са странни и неразбираеми същества.
Те сменят настроенията си без причина, капризничат, не разполагат с особен мисловен капацитет и единственото, което ги интересува в тоя живот, е как да си намерят мъж. Към жената като такава българското общество има много точно отношение - за да е пълноценна, тя трябва да се е осъществила като майка.
Извън тази й роля то я приема като същество, което се опитва да е като мъжа.
И понеже всяко нещо, което се прави на друго нещо, е кич, следователно и когато една жена извършва приети за "мъжки" дейности (ръководи екип, взима решения, администрира, живее сама или не иска да има деца) тя е бледо подобие, недоразумение, смешка. Все пак обаче в служебния контекст жената все по-често се приема така, както подобава в цивилизовано общество - с все по-малко обструкции относно пола й.
Извън това пространство обаче жената у нас си остава просто една... жена.
Забелязали ли сте например, че когато в магазин продавачът или продавачката внасят ред, те казват "изчакайте, жената е преди вас", обаче "господинът е след жената"? Мъжът винаги е "господин", а жената много рядко е "госпожата", още пък по-рядко "дамата". Тя е жената! За нея няма усвоен механизъм, който да демонстрира обществено уважение.
Така че толкова относно отличителните й човешки белези. Човекът "Българско общество" е сексист - на него не му е необходимо да се обръща към жена според някаква етикетна норма. Та нали още в детските си години момичетата са "женки", после стават "кифли", а накрая - логично - просто "жени".
Преди няколко дни из почти всички популярни български медии плъзна новината за мюсюлмански духовник, който във видео клип учи мъжете как "правилно" да бият жените си. Не попадам за първи път на подобна информация, затова и си направих лично проучване по темата.
Оказва се, че горе-долу на три години имаме такава "новина" - ултраислямист дава указания как мюсюлманската съпруга трябва да бъде бита от мъжа си "с любов" - не през лицето и по главата, и само така, че да няма кръв.
В този смисъл тази новина не ме изненада ни най-малко. Изненада ме обаче друго - само на един от българските сайтове (при това далеч не най-популярния), в които видеоклипът на въпросния имам е качен и подробно обяснен с текст има 113 хиляди харесвания...
У нас насилието, точно както расизма, хомофобията, крайния национализъм, антисемитизма и прочие, има две лица. Едното е общественото - то търпи публично порицание, представено е в активности, които често не водят до никаква промяна, оплювано е шумно, но предимно кампанийно - когато имаме повод. А поводът е убита, не пребита жена.
Защото пред смъртта човекът, наречен "Българско общество" е крайно смирен и хрисим. Към живота никак не толкова. Затова и живите не заслужават толкова състрадание, колкото умрелите - нали са живи, ще се оправят!
Другото лице на насилието е домашното. То още приема жената като получовек, като функция на мъжа, същество, което има определени и отдавна установени задължения, извън които не му е работа да се бърка.
Пък когато дръзне да го направи, прояви характер или се опита да защити самочувствието и живота си, логично заслужава да бъде наказано.
Идеята за наказанието е близка на човека "Българско общество". Той има самочувствието, че може да наказва по-ниско стоящите от него, защото ги приема за феодално подчинени.
Йерархичността в представите му се свързва със слабостта, а силата, с физическата неспособност и физическата мощ, не с идеята за достигане на ниво на познание, на отговорност и компетентност. Което, само по себе си, също е примитивно възприятие. Каквото, впрочем, е и поривът да решаваш емоционални проблеми с бой.
Преди два дни постнах във Facebook профила си статус на "Български фонд за жените", в който се споменаваха телефоните, на които жертвите на насилие могат да потърсят помощ. Идеята ми беше тези номера да достигнат до немалкото брой контакти, които имам в онлайн пространството. Към днешна дата харесалите този статус са всичко на всичко 29 човека.
Като се сетя за сто и тринайсетте хиляди, одобрили или силно поинтересували се от информацията с мюсюлманския треньор по биене на съпруги, просто нямам какво повече да кажа.
