Преди седмица и нещо, на концерта на Роджър Уотърс, малко преди той да каже, че и руснаците са хора и да възмути интелигенцията, се замислих за музиката на поколенията.
На концерта можеха да се видят много хора около 30-те, отишли да слушат Уотърс с родителите си. Аз също бях с баща ми, за който Пинк Флойд са (били) фактор в съществуването: една невидима, но кънтяща със звука си музикална ръка, създала нагласи, разрушила модели и построила съвсем нови за времето си умове.
Хрумна ми, че след 20 години ще е хубаво и аз да заведа порасналото си дете на концерт на някоя легенда от моята младост. Хм. А сега де. Бих завела сина си на Уитни Хюстън или Майкъл Джексън, но те умряха. Честър Бенингтън и Крис Корнел се самоубиха. Тийнейджърските ми идоли The Prodigy си струват концерта, но не са точно от ранга на Pink Floyd. Spice Girls и Backstreet boys се разпаднаха. А и какви стени рушаха те? Може би след 20-ина години всички ще отидем с децата си на концерт на Бионсе в Арена Армеец, или пък на Джъстин Бийбър?
А защо не нещо на местно ниво? Може би лайф на Слави Трифонов и Криско на Орлов мост? Или защо не концерт на спечелилата „Евровизия“ Нета Барзилай?
Тазгодишният конкурс и победителят му още повече ме набиха в тъжните размисли, че нашето поколение, на родените през 80-те и 90-те, е болезнено ощетено откъм истински музикални идоли. Докато нашите родители са растяли с Beatles, Rolling Stones, Queen, Led Zeppelin, Dire Straits, Pink Floyd, Deep Purple, Uriah Heep др., ние имаме музикални конкурси, в които печелят абсурдно изглеждащи изпълнители, „резистващи“ на огромния проблем със сексуалните закачки в Холивуд.
Израелската песен-победител „Toy“ претендира да бъде носител на важно послание – „събуждането на женската сила и социалната справедливост, опаковано в цветен и весел ритъм“. Прекрасно. Въпреки че жените отдавна могат да гласуват, все още има много какво да се желае по отношение на социалното равенство между половете. Особено на място би звучала песен с такова послание в държава, в която масовата представа за Истанбулската конвенция е как границите се отварят и по улиците ни нахлуват хиляди шарени гейове от третия свят, които ще заразяват децата с педерастлък.
Само дето песента „Toy“ не предава никакво послание, а „цветният и весел ритъм“ представлява някакво насечено, кривогледо кудкудякане на сценографския фон от китайски златни котки, които се продава във всеки китайски магазин в Европа. Посланието вероятно е съсредоточено в припева, който гласи:
I’m not your toy (Not your toy)
You stupid boy (Stupid boy)
I’ll take you down now, I’ll make you watch me
Dancing with my dolls on the motha-bucka beat
Not your toy (Cululoo, cululoo)
(Cululoo, cululoo)
Идеята не е точно революционна. През 2009г. La Roux пееше:
I’m not your toy
Love, love I’m in a smoky light
Boy, your touches leave me mystified
Но може би грешно търсим на най-очевидното място: припевът. Дали пък събуждането на женската сила не е в кодирането на интрото:
Ree, ouch, hey, hm, la
Ree, ouch, hey, hm, la
Ree, ouch, hey, hm, la
Ree, ouch, hey, hm, la
Ree, ouch, hey, hm, la
Ree, ouch, hey, hm, la
Все едно. Може би проблемът не е в музиката, а във времето. Сигурно нашият стерилен свят на социални мрежи, мобилни комуникации, всичкодостъпност и всичкознаене не предразполага музикалните творци да променят политики, да градят светогледи и да създават светове.
Може би днешните войни не са достатъчно кървави, а световните лидери не са толкова лоши. Може би човечеството е толкова отворено заради всичките си технологични постижения като app за мобилен телефон, с който може да следиш редовното изпразване на червата си, или робот, който може да ти скубе веждите, че няма нужда от изкуство и респективно, от хубава музика?
Разбира се, не е нужно да живеем в някакъв постоянен носталгичен унес, повтаряйки жалкия рефрен, че „сега вече нищо не е като едно време“. Днешното поколение си има много неща, за които нашите родители са можели само да мечтаят: екскурзии до Дубай, био череши за 100лв., непрекъсната телефонна свързаност от всяка точка на света т.н.
Но музиката, музиката... музиката не е като едно време.
* Разбира се, отчитам съществуването на музиканти като Metallica, Стинг, Мадона, Горан Брегович, Жан Мишел Жар, Depeche Mode, Maroon 5, U2, Ханс Цимер др. Може би ако медийно и помежду си говорим повече за тях и по-малко за „Евровизия“, музиката има шанс.
