53-годишен мъж от Варна е мъртъв след побой. Побой, който не му е бил нанесен от охранители в мол или от някой агресивен шофьор, решил да избива комплексите си, удряйки върху някоя беззащитна цел, която се е изпречила пред капака на БМВ-то му на някое кръстовище.
Не, този 53-годишен мъж е жертва на агресията на две деца – едно на 14 години и едно на 13 години. Тези хлапетии, тепърва навлизащи в пубертета, които все още нищо не са видели от живота и той не е видял нищо от тях, са официално посочени от прокуратурата във Варна за извършители на хладнокръвно убийство.
Дали са виновни или не – не е наша работа да отсъждаме. Но е факт, че обвинение има. Историята може да звучи като смел сценарий, посветен на детската агресия, по който да бъде заснет епизода на криминален сериал.
Но не, това не е Холивуд. Това е българската реалност, в която децата вече не убиват само деца – те убиват и възрастни.
Малко се знае за случая, но дори то е достатъчно смущаващо. 53-годишният Красимир е бил бездомен. Скарал се е с група деца – две момчета на 14 и две на 13 години. Две от тях, едното на 14, другото на 13, пребили бездомника. След три дни побоят се повторил, като този път се е оказал фатален.
Когато дете извърши подобно престъпление проблемът може да се търси в самото него – в дома му, в родителите, в интересите, психиката му, заобикалящата го среда. Но когато две деца правят нещо подобно заедно, а трето стои и снима техния „подвиг“, както е в случая, то тогава проблемът очевидно е по-голям.
Не е нормално 14-годишни да имат подобно поведение на глутница, която намира своята беззащитна жертва, и й се нахвърля, докато я разкъса. Мотивите им засега остават неясни, но самият факт, че трето дете е снимало побоя говори за някаква безумна гордост със стореното. Вижте ги, двете деца, които победиха възрастния! Още по-тъжното е, че ще има такива, които когато чуят историята ще тропнат с чашата си с ракия по масата и ще кажат „Какъв мъж е тоя, да го пребият двама келеши?!?“.
Този ранен тийнейджърски период е възрастта, в която децата постепенно започват да се оформят като личности. Намират нови контакти в гимназията, борят се с бушуващите си хормони, търсят себе си и си създават идоли, на които се стараят да подражават в опитите си да изглеждат по-силни, по-корави, по-добри. Но не задължително „добри“ в правилния смисъл. По-скоро искат да са най, да се налагат, да са на върха.
Дори когато върхът е това да стоят задъхани над тялото на превиващ се мъж, който поема последните си глътки въздух. Никой не казва, че конфликтът не е бил провокиран и от самия него – това отново са детайли, които разследващите ще изясняват. Но фактът, че трето дете е снимало побоя показва, че в целия побой е имало и акт на доказване, на забавление, на нещо, което да споделиш после с приятели.
Но боят и убийството са признак на слабост, не на сила. Нещо, което много възрастни не разбират. Как тогава да го очакваш от дете?
Тази агресия няма как да е от миналата седмица. Тя се е трупала в децата и е намерила своята подходяща цел в един отхвърлен от обществото човек, към когото те са се отнесли нечовешки, вероятно следвайки примера на всички нас, големите, за които бездомните често са или невидими, или просто пречка в слънчевото ни ежедневие.
Но ако тези два побоя не бяха завършили със смъртта на мъжа, ако децата не бяха разкрити и задържани, тази агресия щеше да се насочи в друга посока, но вероятно нямаше да чуем за нея. Защото агресията е част от субкултурата на крайните квартали, на хора от периферията. Смятаме го някак за нормално - „оцелява най-силният“ и този, който посяга пръв.
Станалото във Варна е челен сблъсък на два проблема – агресията при децата и отношението ни към бездомните хора. В случая тези проблеми се преплитат. Неслучайно започнахме с примера с охранителите, които пребиха до смърт друг бездомен мъж. Къде? В мол във Варна. Възприемането на бездомните като не-хора, като към по-нисши същества се прехвърля от големите на малките. Страхът да не се озовеш ти в положението на несретника пред теб се превръща в злоба срещу него.
Но и обществото ни е виновно. Защото тези деца са продукт не на щатската училищна система, в която тормозът понякога завършва с изстрел. Те са продукт на българската среда и всички нейни особености. Като например талантът ни да се правим на глухи и слепи, когато така ни изнася.
И в този случай това е било налице. Двата побоя над бездомника са останали незабелязани от хората в квартала. Едва когато вече е било късно, „случаен минувач“ е подал сигнал към бърза помощ. А кой знае колко съученици и приятели на децата, а може би дори и възрастни, са гледали видеото с побоя.
Няма как да не се сетим за Йоан Матев и случая с убийството на Георги в Борисовата градина, когато месеци наред, въпреки видеозаписите, никой не разкриваше, че е разпознал извършителя. Заложено ни е да си мълчим и да отместваме поглед от проблема, сякаш той не засяга нас. Ние така и не се научаваме, че трябва да говорим.
Както някой е трябвало да поговори и с тези деца. Да опита да разбере проблемите им, мотивите им, това, което поражда агресията им. Призивите от рода на "да бъдат пребити и някой друг да снима" не са решението. Може би точно насилието в дома е довело до тази агресия към външен човек.
А отговорността накрая не е само на тези, които са ритали. Тя е и на всички, които не са сторили нищо, за да ги спрат или просто са обърнали глава.
