Признавам, че нямам абсолютно никакво право да се изказвам за Евровизия, така че ако искате, не четете нататък. Не помня да съм гледал нещо от нея, нито да съм се интересувал. Попадали са ми само заглавия в медиите и те са били достатъчни да ме убедят, че съм прав да не се интересувам - крещящ фестивал на посредствената самодейност, преследващ всякакви други цели, само не и да търси хубави песни и талантливи изпълнители. Защото талантливите песни и изпълнители са рядкост, а пък идеята на песенния конкурс е да бъде масов и да достави вълнения в колкото може повече масови сърца.
Забелязал съм, че всяка година в социалните мрежи се изливат вълни от справедлив гняв как победителят за нищо не става, как песента му е тъпа и как българската песен е незаслужено изтикана назад поради злонамерено жури и предателство на братските народи.
Помня даже и някои от победителите, просияли с особена неповторимост: имаше една финландска хардрок група, чиито членове изглеждаха като демонични персонажи от компютърна игра; имаше една брадата балерина, а пък тази година за лауреат обявиха някаква превъзбудена кудкудякаща дебелана с по един кок от двете страни на главата.
Стана ми интересно и намерих в интернет да гледам победилата песен. Гледах и българската, за която разбрах, че се е класирала повече от скромно. Дебеланата изглеждаше съвсем в духа на „новото време", но с гордост трябва да призная, че българската група не ѝ отстъпваше.
Общото за двете песни (а вероятно и за всички останали) се оказа това, че очевидно бяха писани специално за случая, не бяха плод на творческо вдъхновение, а бяха „проект", който се мъчи да отгатне какво се очаква от него и да го удовлетвори. А това, което се е очаквало, очевидно е било колкото може повече разкрепостеност, колкото може повече оригиналност и неповторимост, колкото може повече бунт срещу естетиката на красивото, срещу формата и съдържанието на творбата, срещу всичко това, което е трудно постижимо и изисква болка и усилие.
Всички тези хора - и финландските хардрок чудовища, и брадатата балерина, и кудкудякащата дебелана, - дали всички тези хора наистина са такива, дали така чувстват себе си?
Едва ли. Те изглеждат така, както изисква „проектът", както повелява „духът на времето" (или на последните времена, както биха се изразили някои). С професионална точност са отчели, че песенният конкурс на Евровизия тематично се е заявил като откровено фрийкшоу - колкото си по-нестандартен, колкото си по-„иновативен", колкото по-свободно „изразяваш себе си", колкото по-„храбро" се опълчваш срещу правилата и традициите - толкова по-големи изгледи за успех имаш.
И пред журито, и пред зрителите. Класика ли, професионализъм ли? Пфу!!! Да живее революцията!
Защо е така? Защо EBU, тази сериозна организация зад Евровизия, която включва над 100 члена от 76 държави, която притежава 50 цифрови сателитни станции, свързани към телекомуникационните спътници Eutelsat, която всяка година предава новогодишния концерт на Виенската филхармония и обръщенията Urbi et orbi на папата, защо тя лансира този песенен конкурс, който има съвсем малко общо с културата?
Очевидната причина са все по-отчаяните опити да се държи жива либерално-демократичната идея или поне онова, което е останало от нея, след като достатъчно дълго са се мъчили да я държат жива левите идеологически стратези на постмодерния свят. Такива „спявки" на неформали, събрани откъде ли не, искат да внушат, че да си по-добър от другия не означава да си по-умен, по-упорит, по-трудолюбив, по-образован и по-дисциплиниран от него, а просто да си „различен", все едно как - всички сме еднакви в стремежа си да бъдем различни!
Всички сме богове по рождение, това е наше право! Това е приспивната песенчица на посредствените и мързеливите. От тях се иска да затворят очички, да дремят и да не шават много-много.
Публиките в държавите на Евровизия по време на конкурса са едно голямо глобално село и всеки гласува за всекиго, само не и за себе си. Всички се обичат с онази изкуствена любов за пред телевизионните камери, всички желаят победа на всекиго, победеният се радва до сълзи за успеха на онзи, който го е победил, и лицемерно подрипва около него да го целува. Толкова благородни са всички, толкова са възвишени, толкова са цивилизовани, сякаш идват от някакво космическо бъдеще, където никой от никого нищо не иска, навсякъде плющят знамена с ивиците на дъгата и хипарския знак, индивиди се съешават помежду си без оглед на възраст и пол, а някъде зад облаци от конопен дим мъдър гуру припява мантри под съпровода на ситар.
Но сигурно така и трябва. Правете любов, а не война!
Масовият човек трябва да бъде озаптяван с масови средства - футболът, лотариите и тотализаторите, страховите неврози (войни, епидемии от нови болести, екологични катастрофи, извънземни и т.н.), песенните конкурси... Все неща, в които уж има конфликт, има интрига, има съперничество и състезание, но всъщност няма.
Агитките се зъбят една срещу друга, докато футболистите от двата противникови отбора равнодушно прибират хонорарите си. Българите месеци наред се тюхкат и вайкат кого да пратят на Евровизия, та да побие с гордост българския трикольор и когато не го побие, страдат така, сякаш са загубили Македония, Беломорска Тракия и Добруджа в един ден. Имате нужда от доза гордост и чест? Правете Евровизия, а не война!
Човекът е опасно същество - най-зловещият и безскрупулен хищник в природата (Ама защо?!? Нали хората се раждат добри?!? - Който вярва в това, да върви на Евровизия). Човекът е зловещ хищник, защото само той може да различи добро от зло и съзнателно да избере злото. Той е единственият зъл хищник - другите хищници са или гладни, или уплашени. Само човекът може да превърне самоцелната жестокост в своя естетика и разрушението в свой култ.
Затова са изобретени телевизионните състезания и песенните конкурси - да могат хората да се мразят един другиго без сериозни последици: „Егати тъпака! Егати грозотията! Тоя не знае кога е основана българската държава и ми тръгнал по състезания! Ами тия? Това тяхното песен ли е? Егати некадърниците! Аз сто път по-хубава песен от тях ще напиша и ще я изпея хиляда пъти по-добре!!!".
И някак ти олеква. Разните там брадати балерини и кудкудякащи дебелани триумфират, опиянени от „успеха", и си мислят, че скандиращите тълпи ги обичат.
Напротив - мразят ги и затова им е толкова хубаво. Мразят ги и ги презират, от което им става още по-хубаво.
А в това да си мързелив и посредствен няма нищо страшно, нито смешно - повечето сме такива, а които не са, често стават невротици. Досадно е само тогава, когато решим да се изпъчим, но не ни се получи.
Затова нека прибавим към посредствеността си и малко смирение - по-лесно някак ще я преглътнем. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
