"Защо, на някакви лекарства ли си?".
"Абе, да не си... нали се сещаш?", съчетано с изпитателен взор в областта на корема и ханша, когато си жена.
"Нещо на диета ли, какво?".
"Аааа, не пиеш? Ами добре, то има и бира."
"Поне едно малко? Да се чукнем за наздраве? Какво ще ти стане само от една биричка?!"
Малко неща на тоя свят хвърлят събеседниците ти в такъв смут, колкото отказът от "само една биричка".
Преди няколко месеца, когато тотално спрях с пиенето, след като дълго време бях усещала загуба на интерес, желание и физическа толерантност към него, установих това с абсолютна сигурност.
Хората се стряскат от информацията, че не пиеш, сякаш си им споделил, че страдаш от слабо познато рядко заболяване - хем знаят, че е редно да си замълчат и да се държат естествено, хем ги сърби да разпитат повечко по темата, по възможност и да се пошегуват.
Установих също и че онази шега как българинът пие в два случая - когато вали, и когато не вали - не е шега. Само дето далеч не се отнася само за българина.
Дефинициите за алкохолизъм варират според различни експерти и в различни държави, както варират и социокултурните практики, свързани с алкохола - например колко милилитра са "малкото" и "голямото", или приемливо ли е да се изпие чаша вино на обяд в работен ден.
Все пак някои признаци са универсални - като компулсивното консумиране на алкохол, загубата на контрол върху броя чашки, увеличаването на толерантността (тоест нуждата от по-голямо количество, за да си се "напил"), абстинентните симптоми, психологическите и физически проблеми.
Всичко това може накратко да се опише в един типичен и повтаряем съботен махмурлук след геройска петък вечер, в която си се надпивал с приятелите просто защото го можете.
После не помниш добре как точно са те подкрепяли по пътя за вкъщи и какво си говорил, но и не си представяш друг вариант за вечерта, освен да се пие, ей така да му отпуснеш края, да си поживееш. И изтрезняваш с бира - практика, в която са ми се клели немалко иначе доста интелигентни хора.
След такива традиционни вечери човек с нотка срам или нотка гордост после казва, че се е направил на куче или се е напил като свиня, пропускайки факта, че кучето и свинята никога не сме ги виждали да се кланят над тоалетната чиния в хипстърски бар, нито да досаждат със заваляни простащини на индивид, когото си мислят, че свалят. Виждали сме само себе си и/или познати.
Това пиянско клише, ще кажете, се отнася само до разни простаци, които не умеят да се контролират и които със сигурност не сме ние, то няма как да се отнася за нас. Добре, обаче стандартизираните въпросници за идентифициране на симптомите на проблеми с алкохола съдържат и други нелицеприятни реализации.
Например честотата на пиенето, макар и то да все да е "по малко" - чашка вино с обяда; малко ликьор следобед, че един колега е рожденик и черпи; една ракийка със салатата вечер, после една-две бири, които са три-четири или повече, ако е уикенд, нищо особено. Условният рефлекс да се видиш с някого "на по бира".
Пие се само с повод. А поводът е, когато има салата, когато има мач, когато има тежък ден в работа, когато има празник, когато има мезе, когато има нужда да се поотпуснеш, когато има излизане с компанията, когато има фъстъчки, когато има събиране с роднини, когато има ходене на бар, когато има нерви, когато има бизнес коктейл, когато има уикенд, когато има първа среща, когато има дълъг уикенд, когато има трета среща, когато има повод за тъга, когато има нужда да общуваш с много хора. Когато вали. И когато не вали.
Аз също обичах да пийвам и по двата повода.
Бях започнала в ранните си тийнейджърски години, като повечето български деца. Беше достъпно, беше героично, беше панацея срещу социалната неловкост, която идва с това да си дете на 13. Беше неофициално позволено, на употребата на алкохол сред непълнолетни поне на Балканите се гледа с благосклонен хумор и снизходително поощрение. Беше удобно - няма социална ситуация, в която да не можеш да се скриеш от и в себе си зад параван от чаша и цигара. Така си изминаха близо 20 години.
Веднъж приятелка ми подари отварачка с надпис "пия, за да направя хората около себе си по-интересни" - добре, че е шегата, за да си кажем истината, понеже употребата на алкохол работи и така.
Може да те спаси от желанието да си удряш главата с тъп предмет, когато си на корпоративно парти и ти говорят за ценностите на бранда. Може да го направи поносимо за теб и когато слушаш плосък расистки и сексистки хумор в стил "Комиците", ако си попаднал сред неособено близки познати, и да приглуши порива да кажеш на присъстващите точно какво мислиш за тях.
Друг път ми подариха пинче с чаша вино за рожден ден, а за друг рожден ден - картинка с Церсей Ланистър с бокал в ръката. Хрумна ми, че асоциацията, с която искам да бъда свързвана, не е точно тази.
Истинският пирон в ковчега на пиенето обаче се оказа работата ми в бар за известно време и прякото наблюдение над това какво бяха направили от здравето, ума, социалните контакти и потенциала си тези хора наоколо, които асоциацията с Церсей Ланистър и вечната чаша в ръка не ги смущаваше.
След края на пиенето открих много неочаквани неща за себе си.
Например че ми харесва да лягам навреме. Да ставам рано. Да тренирам сутрин. Да закусвам. Че петък, събота и неделя всъщност ти дават неподозирано много време, в което да правиш неподозирано много на брой интересни и смислени неща. Че без дежурната бира в ръка мога много по-лесно и да не пуша. Че всъщност изобщо не съм гладна късно вечер. Че краткотрайната ми памет не е чак толкова лоша. Че изпитвам безпричинна тревожност или потиснатост между рядко и никога. Че имам доста хубава кожа и всъщност не страдам от никаква мигрена. Че не съм уморена по рождение.
Открих и друго - че без бира в ръка с някои хора просто нямаме нищо за казване помежду си. Това изглеждаше като негативно откритие само на пръв поглед.
Във все повече ситуации, в които константно се бях принуждавала да присъствам и участвам години наред, започнах да чувам вътрешния си глас да ми казва "не искам да съм тук", "нямам нищо общо с този човек", "не ми харесва такъв дискурс на общуване", "не обичам шумни компании", "предпочитам да не участвам в разговори на дребно", "никога няма да започна да се забавлявам на корпоративни партита", "по-приятно ми е в петък вечер да не избухвам", "тази шега просто не ми е смешна".
Слушането на този вътрешен глас от само себе си прочисти някои социални контакти и отвори пространство за повече свързване с други. Същевременно наблюдавах хората във всяка от описаните ситуации и се чудех колко от тях всъщност се чувстват като мен, но ползват алкохола като помощно средство, за да могат да правят, както "се прави".
Разбира се, чух и продължавам да чувам цялата палитра от тъпи въпроси по темата - "Ами вино? Ама даже и бяло вино ли?", "Ром или ликьор поне, то е сладичко не му се усеща алкохолът?".
Научих, че "Прекален светец и Богу не е драг, Лора", както и че такъв род поведение не е съвсем социално приемлив в компания, "разваля настроението на другите" и "обижда човека, който има повод". Нагледах се на разочаровани лица, които все пак са ми взели бира, за "ако размисля".
Най-много се стреснах от съвсем сериозно зададения въпрос "добре, де, а как успяваш да се отпуснеш за секс, ако няма вино?". Размишлявах дали някога съм действала в подобен дискурс и не харесах твърде много отговора. Мислих и за колко други неща се принуждаваме или притъпяваме усещанията си "благодарение" на пиенето или друг подобен род социални патерици и сами избираме да не бъдем свободни.
С удоволствие наблюдавам как в глобален мащаб тенденцията към употреба на алкохол и други зависимости намалява с всяко следващо поколение. Спокойно и ми приятно ми е да отговарям, че "не, няма поне да се чукна за наздраве", и все по-рядко да попадам в такива ситуации.
Всъщност не съм решавала и не планирам да решавам, че "няма да пия никога повече". Реших единствено, че занапред ще пия, когато ми се пие, а не когато се очаква от мен, или така съм свикнала. Оттогава не пия.
