Ако Северна Македония иска да влезе в Европейския съюз, по-добре да се постарае да изчисти проблемните моменти в начина, по който разчита историята на региона, особено онази част от нея, която пряко засяга България. Това е ясното послание, което вицепремиерът и военен министър Красимир Каракачанов отправя към Скопие.
Страната ни е склонна да блокира първата конференция, която Скопие ще проведе с ЕС за приемането ѝ като страна членка, ако не се постигне напредък в двустранната комисия от историци, които имат за цел да изчистят спорните моменти в историческия прочит, който България и Северна Македония правят.
Македонците този танц вече веднъж го изиграха, сменяйки името си и отърсвайки се от много "древномакедонски" символи, само и само да си оправят официалните отношения с Гърция, която блокираше както членството на бившата югославска република както в ЕС, така и в НАТО.
За Скопие сигурно обаче София изглежда като по-мек и не толкова заплашителен противник в това отношение. Все пак страната ни е първата, която признава независимата Република Македония, а премиерът Борисов си е поставил амбициозната цел да стане посредник на Западните Балкани за присъединяване към голямото европейско семейство.
Така, преследвайки своите собствени амбиции, той би реагирал далеч по-меко на по-свободната игра на македонците по отношение на подписания през 2017 г. Договор за добросъседство.
Във въпросния договор обаче изчистването на историческия проблем заема важно място. А Северна Македония точно тази част в момента не я спазва.
От поне 10 месеца насам комисията от историци, която трябва да се справи с тази нелека задача, е спряла да заседава, а съседските историографи продължават да си говорят своите приказки за славното македонско минало.
Големият въпрос в случая е заслужава ли си България да сложи прът в колелото на европейските надежди на Скопие?
Разбира се, за региона ще е значително по-добре Северна Македония да се обвърже с ЕС и Европейската идея, отколкото да се върне към старите си изолационни нрави и просръбската политика. Първото неминуемо ще донесе доста повече стабилност в Западните Балкани. А на "комшиите" им се наложи вече да преглътнат достатъчно със смяната на името.
С други думи, да не съсипваме надградените отношения с македонците заради спорове Гоце Делчев българин ли е, македонец ли е. Да не проваляме постигнатото заради едната история.
Въпросът е, че историята тук никога не е само история. А в югозападната ни съседка твърде много хора продължават да говорят за България и за българите като за "бугари татари", след като половин век са им набивали някакво фалшиво самосъзнание, което изисква постоянна конфронтация и верификация, за да се поддържа.
Да не се повдигне този въпрос е като да се игнорира цялото това отношение. В момента нещата може да са цветя и рози (относително), защото Скопие вижда в София партньор за влизането в ЕС, но какво ще стане, ако ВМРО-ДПМНЕ се върне на власт и националистическата реторика отново тръгне като оспорвана народна песен?
Няма какво да се лъжем - историята е ключов проблем между двете държави, който трябва да бъде изчистен, за да не се превръща в извор за нови политически ходове. И е нужно поставянето на въпроса пред властите в Скопие ребром и с мотивация, която ще ги накара наистина да се замислят.
Това обаче не е достатъчно. Да размахваме само пръст на македонците, че лансират тяхната визия за нещата, е само една малка стъпка пред това, което трябва да се направи, ако искаме наистина да пазим историята си и да я изведем там, където ѝ е мястото - в световната историография.
В момента много западни историци са склонни да приемат македонската гледна точка към историята, само защото тя е единствената представена на английски език. Фактът, че България е била векове наред основен съперник на Византия - Източната Римска империя, се пренебрегва, защото няма достатъчно англоезични източници, които да разглеждат темата.
Така че топката за опазване на историята от комшийски присвоявания е колкото в ръцете на Скопие (за да пренапише учебниците си), толкова и в ръцете на нашите собствени учени, които да престанат да пишат само за себеподобните си, а да излязат навън, сред големия и широк научен свят.
