Преглеждайки една доста добре написана публикация във "Файненшъл Таймс", посветена на войната в Украйна, се сблъсках с един довод, доста актуален и популярен, за който си струва да се замислим.
Основната критика към Путин на запад е, че той е самоцелен войнолюбец и мегаломан. В действителност, зад руската инвазия в Украйна има много ясна причина и това е страха на Москва от разширяване на НАТО до самата ѝ граница. Оставяйки на страна измишльотините за неонацистки режим в Киев и геноцид над рускоезичните украинци, все предназначени най-вече за руската публика у дома, Путин и върхушката му започнаха тази инвазия, преследвайки естествените външнополитически цели на Русия.
Вече чувам бурните възгласи - потърпете и четете още малко нататък.
Русия е империя, при това разположена на кръстопът. Всяка такава империя в историята страда от параноя. Тази параноя я подтиква да бъде агресивна към своите съседи, действайки на принципа "атаката е най-добрата защита".
В подобна парадоксална ситуация се намира и предшественика на Русия като северна сила - Шведската империя. Стокхолм води поредица от офанзивни войни през XVII век в опит да гарантира своята неприкосновеност. За целта са опустошени Полша и Дания, а анексирането на Норвегия е превърнато във фикс идея. В крайна сметка, тази агресивна отбрана води до самосбъдващо се пророчество - притеснени от Швеция, съседите ѝ формират голяма коалиция, която води до рухването на Шведската империя в началото на XVIII век.
По сходен начин, през последните 20 години Русия се чувства все по-изолирана и все по-обкръжена. Дали това е вярно е съвсем друга тема. Не е важно каква е действителността, важно е как руснаците виждат нещата.
Намесите на САЩ в Косово, Ирак и Афганистан, както и интервенцията на Запада в Арабската пролет, създадоха у Русия усещането, че нейните западни конкуренти я обкръжават, поставяйки марионетни режими по периферията ѝ. Същото важи за разширението на НАТО на Балканите.
Пак повтарям - действителността в случая не е важна, важно е как руснаците виждат нещата.
Бидейки империя, Русия, както и сходни държави, страдат от един основен проблем - те не виждат нещата от чуждата гледна точка, а само от своята собствена. Именно и за това днес Путин успява да лъже народа си с ново, самосбъдващо се пророчество: "Ако защитаваме интересите си, Западът ще ни атакува". Санкциите, ограниченията и медийната атака срещу Русия само подхранват руската перспектива за обречен отпор тип "сами срещу света".
И тук идва моментът, в който конформистите казват: "Разковничето е, че НАТО не бива да се разширява на изток - на Русия трябва да ѝ се даде пространство да диша свободно, за да не се чувства притисната в ъгъла". Да плеснем с ръце и да се прегърнем, както е казал поета. Но има едно голямо НО.
Някой попита ли Украйна - суверенна държава, какво иска тя? Горната формула е добра за успокоението на Русия, но тя превръща всички нейни съседки в автоматични васали на Москва.
Представете си да речем външната политика на България да бъде диктувана от Турция или Румъния. "Няма да влизате в НАТО, защото така заплашвате границите ни"; "Няма да влизате в Европейския съюз, защото ни притесняват икономическите промени"; "Няма да строите еди-кой си газопровод, защото нарушавате икономическите ни интереси"; "Няма да купувате оръжие от еди-къде си, защото е заплаха за националната ни сигурност".
Това е все едно да имаш двор с къща, всички законни разрешителни и основания за строеж, но да не действаш, защото на комшията ще му пречи, че ти вдигаш още един етаж. Или примерно няма да си купуваш нова, германска кола, защото комшията харесва само японски.
Застрашена ли е Русия, или не е една тема на дебат, но съвсем друга е правото на Украйна да определя сама своите външнополитически приоритети.
Ако украинците искат да използват схемата на Австрия и Финландия - ЕС-ДА, НАТО-НЕ, това би било най-добрия развой за всички в Европа. Но решението за това трябва да принадлежи на украинците, а не на руснаците. Всичко друго е потъпкване на суверенитета и накърняване на всички принципи, на които се градят международните отношения.
* Текстът е взет от страницата на историка Александър Стоянов във Facebook с негово позволение. Заглавието и подчертаното е на редакцията.
