В представите на доста хора Венеция е Канале гранде, позлатени гондоли, приказно пеещи гондолиери, площадът "Сан Марко", Мостът на въздишките...
За тях това е един приказен град, изникнал сред мрежа от канали и запазил ренесансовото си очарование, пищният си фестивал и автентичната си кухня, изобилстваща от щъкащи в близките води гадини. И са готови дори да платят такса, за да видят всичко това.
Мен Венеция ме посрещна с какафония от почти непоносими децибели шум, неприлично тежка жега и миризма на отходни води, смесена с тази на гълъбово гуано.
Натам потеглих с трепет в душата, който, трябва да съм честна, донякъде беше породен от късото италианско еспресо, което погрешка ударих на екс. Ентусиазмът и кофеиновата еуфория бързо започнаха да се изпаряват, когато надуших къде съм попаднала. Буквално.
Аз и туристическата ми група уцелихме ден, в който каналите бяха придошли, и навсякъде се носеше онзи дъх, в който живеят Костенурките Нинджа из подземията на Ню Йорк. Августовският пек само спомагаше да се чувствам лепкаво и по особен начин нечисто въпреки сутрешния душ, докато репликата "шумни като голямо италианско семейство" придобиваше реални измерения около мен.
Прогоних лошите мисли и се насочих към "Сан Марко", готова да попивам култура и забележителности.
Че катедралата е красива и величествена - такава е. Че е изумително произведение на изкуството и архитектурата - такова е. Но не очаквах този шедьовър на XVII век да е заобиколен от толкова олющени, неподдържани и откровено изоставени фасади. Целият блясък и великолепие на прекрасния храм просто бледнееха пред мизерията наоколо.
За усещането за въпросната мизерия спомагат и гълъбите, които старите хора в България много находчиво наричат "плъхове с криле".
Гълъбите на Венеция са лакоми, нахални и нечисти създания, които кацат без предупреждение, измъкват ти храната от ръцете, разливат ти минералната вода, кълват те до кръв и, да, акат, където решат, ще ме прощавате за френския.
Куп жени са си представяли, че именно във Венеция любимият ще падне на едно коленце с Онзи Въпрос, но рискът коленцето да се озове в гълъбови отпадъци е огромен.
Гласът на туристическия гид обаче прозвуча отново и обяви, че се насочваме към Моста на въздишките. Девойките около мен радостно чуруликаха, че най-накрая ще попият малко романтика, която да убие дъха на гнило и тиня, докато пред цялата ни група не изникна едно малко и сравнително неугледно мостче.
Мостът на въздишките, обясни ни гидът, е водел към старите затвори на града. Осъдените преминавали по него, поглеждали за последен път Венеция и въздишали. Цялата романтика, както можете да се досетите, послушно отиде на кино след този разказ.
Помолихме екскурзовода някак си да ни преведе през хилядите други туристи, които се блъскаха в нас като мухи без глави, и да ни заведе някъде, където да се потопим във венецианското кулинарно наследство.
Спестихме на горкия човек, че просто ни се пие бира, в която евентуално да удавим разочарованието, а той ни заведе в наглед кокетна пицария, в която оставихме по 30 евро на калпак за пица и пиво.
Да, потокът от туристи, който само пандемията успя да секне временно, е накарал дори и най-елементарната улична сандвичарница да надуе цените и да ви иска 10-20 евро за сухо хлебче с вчерашен колбас и тъжно спаружен домат.
Ако се каните да тествате вестибуларния си апарат в някоя от гондолите, ще трябва да си приготвите още по-солена сума. Имайте предвид, че гондолиерите ще очакват и бакшиш срещу това, че са ви надули главата с мръснишки италиански градски песни.
Ако не дадете - гледат лошо, псуват шумно и кълнат на италиански.
Нека обаче думите, изписани дотук не ви отказват да посетите Венеция. Тя е място, което поне веднъж в живота трябва да се изживее (и помирише!), най-малкото за да сте сигурни мразите ли го, или го обожавате.
