Собствениците на кучета от породата басенджи са едни от малкото късметлии, които могат да погледнат към домашния си любимец и в него да видят превъплъщение на древните египетски статуи и рисунките по пещерите из Африка и Азия.
Историята на басенджи може да се проследи до 6000 година пр. Хр. чрез скални и пещерни рисунки на кучета, които поразително много приличат именно на тази порода.
Подобни картини се срещат и в Египет, Судан и Алжир и датират от 3000 години пр. Хр.
Басенджитата никога не са били просто четириноги спътници на човека и често са били направо обожествявани. Те имат елегантни издължени крака, остри уши и муцуна и завита опашка. Най-често са черно-бели или рижаво-бели, макар че се срещат и кучета с три цвята на козината.
Може би най-любопитното за тях е, че басенджи не лаят - от устата им трудно може да се чуе какъвто и да било звук. Въпреки че са напълно тихи, те са игриви и енергични - на древен африкански диалект "basenji" означава "кучето, което подскача нагоре-надолу".
В Африка породата е била и все още е на особена почит не само заради липсата на лай и спокойния нрав, а и защото представителите ѝ са отлични ловни кучета.
Необходимостта да помагат на хората с лова ги е направила още по-атлетични, но и изключително умни и находчиви, със самостоятелно и независимо поведение, което обаче се подчинява безпрекословно на човешки команди. А в Африка законите са били такива, че само истински добрите ловни кучета оцеляват.
Данните сочат, че към 80-те години на XIX век басенджи успяват да прескочат от Черния континент в Европа.
По онова време им викат "конгоански териери", защото първото кучило от породата пристига именно от Конго. За тях в трудовете си пише д-р Георг Швайнфурт, който ги нарича "сърцето на Африка" и отбелязва, че в повечето домакинства единствените животни, които се отглеждат, са пилета за прехрана и басенджи - за лов.
При ловуване из природата четириногите са били с дървени звънчета на каишките си, за да се чуват във високите треви. Д-р Швайнфурт на свой ред успява да пренесе две много малки кученца от Конго в Англия, но там те загиват от чума поради липсата на ваксини.
Успех с развъждането им на европейска територия постига мис Оливия Бърн през 30-те години на XX век. Тя често отскача от Англия до Конго, където е командирован съпругът ѝ, и при едно от пътуванията си се влюбва в басенджитата. Така през 1936 г. Бърн пристига в родината си с пет кученца в бяло и рижаво.
Те веднага са поставени под строга карантина, за да бъде опазено този път кучилото, а по-късно дават началото на развъждането на басенджи в Европа.
Оттам нататък кучетата бързо стигат и до САЩ и Канада, а през 1956 г. стават изключително популярни заради филма "Goodbye, My Lady".
И до днес обаче те си остават сравнително рядка порода. Основната причина е, че женските кучета обикновено се разгонват само веднъж годишно за разлика от много други породи. Освен това съвестните развъдници се стремят да подобряват характеристиките на породата, вместо да гонят количество кученца.
Басенджи се адаптират много лесно и са подходящи за отглеждане дори и в не много малък апартамент. Привързват се силно към стопаните си, включително и към децата, и са лесни за поддържане заради късата си козина.
Единствената особеност е, че кучетата трябва да са активни почти непрекъснато, а ежедневните разходки са абсолютно задължителни - ако басенджи се отегчат, могат да започнат да рушат предметите около себе си.
