Докато 38-годишните Андрю и Лесли Годфрай се наслаждават на петдневно плаване от Шри Ланка до Малдивите, целият свят се променя. Двойката няма достъп до интернет и тепърва им предстои да разберат, че заразата от коронавирус се е превърнала в пандемия.
От 7 до 12 март Годфрай плават през Лакадивско море към неустоимо сините води на Малдивите, но в същото време пристанищата започват да затварят със скорост, на която никоя малка лодка не може да смогне.
Само от началото на 2020 г. до днес сред моретата и океаните кръстосват около 10 хил. по-малки плавателни съда.
Те плават от държава на държава и целта им е винаги да са крачка напред пред метеорологичните условия. Ако например са в сезона на циклоните, задачата им е винаги да изпреварват бурята. Тази година обаче има различен проблем - заради коронавируса тези мореплаватели, за които често лодката е единственият им дом, остават в капан.
Когато Годфрай достигат сушата, Малдивите вече обявяват осмия си случай на COVID-19. Докато тече процедурата по допускането им на острова, граничните служители са извикани на спешна среща. Както описва Лесли в блога си, когато се връщат, те вече знаят, че се намират в извънредно положение.
Семейството живее в Лас Вегас, но планира голямото си пътуване с лодка, откакто са били в колежа. През последните четири години Годфрай пускат котва край десетки тропически острови и пъстри мегаполиси. Така те откриват какво е да пътуваш достатъчно спокойно, че да опознаваш хората, културите им и живота им.
Престоят им на Малдивите би трябвало да е само спирка по пътя на юг по продължението на архипелага, около който спокойно плуват делфини, китове и манти. Оттам Годфрай са планирали да се отправят към Южна Африка. Държави като Малдивите са в трудна позиция що се отнася до морските пътешественици, а сега да се спре вируса се оказва приоритет номер едно.
Там обаче гледат на коронавируса и като на здравна, и като на хуманитарна криза.
Лодки като тази на Годфрай остава изолирана на пристанището, но все пак на семейството се осигуряват продукти от първа необходимост и им е позволен достъпа до един пуст атол. Вече два месеца двойката е на това идилично място, без да може нито да слезе на острова, нито да се върне обратно към САЩ, където също ще бъде изолирана. Междувременно на Малдивите настъпва сезон, изпълнен с бури, и Лесли и Андрю трябва да направят труден избор.
Те преценяват внимателно опциите си - да останат по бреговете на острова или да се опитат да стигнат малко по-близо до дома като минат през друга държава като междинна спирка. Категорично не искат да отиват на място, на което границите са затворени, защото така се оказват в омагьосан кръг между различни държави, през които минават само за храна, вода и гориво.
И в най-добрите времена дългото пътуване по вода изисква късмет, твърд характер и способността човек да се адаптира към условията. В условията на пандемия обаче да отплаваш към залеза не е романтичната алтернатива на изолация, с която хем се отдалечаваш от останалите хора, хем поемаш на идилично приключение из морето.
Проблемът е, че малките лодки като тази на Годфрай се третират по същия начин, както и големите круизни кораби.
Но за разлика от круизните кораби, които имат огромен и добре обучен екипаж и капацитета да кръстосват бурните океани в търсене на пристан, малките плавателни съдове обикновено се управляват от любители на пътешествията.
Добрата новина е, че тези приключенци са свикнали на социална изолация и докато са на дълъг път, са в нещо като своеобразна доброволна карантина.
Сю Харис, 63-годишна блогърка, казва, че пътят обратно към вкъщи от Червено море към родната Ирландия е започнал да изглежда като апокалиптичен филм. Тя и 53-годишният й съпруг потеглят още през 2013 г., преминават Атлантическия океан през Карибите и стигат до Тихия океан. Оттам нататък продължават към Панама и Сингапур. Тази година планът е бил да преминат през Индийския океан и Суецкия канал и след това евентуално да се върнат у дома при възрастните си родители.
Вместо това се оказват насред Червено море, когато навсякъде държавите започва да затварят границите си. Сю споделя, че Червено море по принцип е трудно за плаване, но заради пандемията се оказва истински кошмар. Така държави като Еритрея, Судан и Египет, в които са планирали да спрат за храна и гориво, се оказват със затворени граници и директно отпращат мореплавателите.
В най-добрия случай им осигуряват спешни запаси от храна и гориво, но не навсякъде. Семейството няма друг избор, освен да продължи да се бори с ветровете, проблемите с двигателя и повредата в уреда за обратна осмоза, който пречиства водата им.
Да знаеш, че във всеки един момент могат да свършат запасите от храна, вода или гориво е най-страшно от всичко.
Накрая Сю и съпругът й се оказват твърде изморени, за да се опитат да пропътуват оставащите над 3000 км до дома си. Сега надеждата им е, че ще ги приемат в Гърция, макар че държавите, които доскоро са приемали с отворени обятия мореплаватели, сега имат куп други проблеми за решаване.
Във Френска Полинезия например вече са пристигнали над 500 лодки, много от които са били в открито море в продължение на седмици. През това време обаче данните за коронавируса не бяха достатъчни и мнозина са смятали, че кризата със заразата е била нещо временно, което ще отмине бързо и ще се разреши с лекота. Сега подобни мореплаватели се оказват в капан покрай бреговете на Френска Полинезия.
Семейството на Майкъл и Натали Неве и трите им деца вече са там, когато рестрикциите започват да бъдат налагани. Те имат осигурени дългосрочни визи и имат намерението да разгледат страната и да останат в нея до края на април. След това планът е да се отправят към Австралия и да са там до края на ноември. Вместо това обаче Френска Полинезия налага строги карантинни мерки по примера на Франция.
Семейство Неве получава заповедта да се самоизолира на лодката си без позволение да слизат на брега и дори да плуват около плавателния си съд. С пристигането на още и още лодки с пътешественици като фамилия Неве се появяват нови и нови притеснения, че веригите за доставка на храна към лодките ще бъдат нарушени и че ресурсите няма да стигнат за всички.
Пред семейството пък има няколко алтернативи, никоя от които не е особено приятна.
Единият им вариант е да хванат някой от малкото полети до САЩ, което ще им струва скъпо и дори не е сигурно, че ще успеят да намерят и закупят билети. Другата им опция е да потеглят с лодката си и да се надяват някои държави да ги приемат поне за зареждане с провизии и гориво, докато стигнат до Северна Америка. Има я и алтернативата да останат във Френска Полинезия, докато кризата отмине, но там недоволството срещу авантюристи като тях расте с всеки изминал ден.
Разбира се, има страни, които са отреагирали по-адекватно от други и са организирали специални докове за прием на малки до средни лодки за зареждане, както и канали за транспорт, подобни на тези за бежанци.
Засега обаче мнозина предпочитат да се изолират на плавателните си съдове и да изчакат, за да видят накъде ще задуха вятъра - буквално и преносно. Те са благодарни, че са намерили пристанище, което да ги приеме, но са и уплашени какво им готви бъдещето.
Други като семейството на Карин и Брайън Траутман смело заявяват, че през целия си живот на мореплаватели са се готвили за подобен момент.
Такива пътешественици са се научили да са си самодостатъчни. Те имат запаси от храна за месеци напред, могат да пречистват водата си и дори да си произвеждат собствен алкохол.
Категорични са, че животът им е дал лимони и сега те ги превръщат в своята лимонада.
