На север! Ако в миналото бурният и неудържим дух е отвеждал пътешественици и бегълци на запад към дивото, днес посоката за физическо бягство от реалността и заобикалящия свят е друга - север. А има едно място приема с отворени обятия всички - Свалбард.
Разположен на 800 км северно от континенталната част на Норвегия насред Северния ледовит океан, архипелагът Свалбард не е място за всеки, като през половината от годината там цари тъмнина, през другата половина има среднощно слънце, а през цялата година - сериозен студ.
И все пак заснежените планински върхове и омагьосващата гледка на северното сияние може и да са достатъчно привлекателни за някои, че да се отправят на това дълго пътешествие към далечния Север.
Именно върховете, покрити с вечен лед, са първото нещо, което човек ще види от самолета, пристигайки в Свалбард, стига разбира се да го прави през светлата част от годината. Ако обаче се случи да отидете там през другата, мрачна половина, гледката би била не по-малко зашеметяваща - магическия отблясък от трептящото Северно сияние.
За място на толкова студ и тъмнина, суперлативите по отношение на Сварбалд са наистина много. Това е най-северното целогодишно заселено място в света, като на островите се намират най-северният университет, най-северната църква и, разбира се, най-северната пивоварна на света.
Но това, което е наистина привлекателно в идеята за Сварбалд, е, че е едно от малкото места на света, където всеки е приет с добре дошъл да заживее. Всъщност от близо 2400 жители, които живеят в столицата на Свалбард Лонгърбийн, като от тях около една трета са имигранти, дошли от над 50 различни държави. Това е така, защото да заживееш на това толкова северно място не е нужно да имаш виза. Стига да си намериш работа и къде да живееш, си добре дошъл.
Смята се, че викингите са били първите, които са изследвали островите около 1200 г. Доста по-късно са дошли и холандските изследователи, които обаче са се сетили да документират това знаменито събитие.
Самата холандска експедиция от 1596 г. е била посветена на нещо съвсем различно - намирането на проход през Северно море, но въпреки това постигнала едно - да установи свои позиции на островите. През следващите векове там се заселили ловци на моржове и китове от Англия, Дания , Франция, Норвегия, Швеция и Русия.
През 1906 г. американският бизнесмен Джон Мънро Лонгиър създава първата въглищна мина на архипелага, която остава основната индустрия на Свалбард през по-голямата част от XX век. В наши дни основните дейности на Свалбард са туризъм и научни изследвания в областта на екологията и околната среда.
До 1920 г. островите реално нямат реална управа, но след Първата световна война девет държави подписват договор, гарантиращ суверенитета на Норвегия над Свалбард. Днес това споразумение е признато и подкрепено от 46 държави.
Самият договор постановява, че територията не може да се използва за военни цели и прави Норвегия отговорна за опазването на естествената среда на островите.
Най-интересният момент в това споразумение обаче е една уникална по рода си клауза, която гласи, че в очите на управата на архипелага не трябва да има разлика при третирането на норвежци и ненорвежци.
Лонгирбюен е мястото, където повечето хора се заселват, когато се преместват в Свалбард. На островите има само 40 км пътища, като между много населени места няма официално изградена пътна мрежа. Те, например, са достъпни през лятото с лодка през лятото, а през зимата със снегомобил или моторни шейни.
Друг любопитен момент от бита на жителите на Свалбард е, че ако напускаш границите на града, най-добре да носиш със себе си пушка, за да не останеш неприятно изненадан от евентуална среща с полярна мечка. В крайна сметка, на архипелага живеят 2926 души и около 3000 полярни мечки.
Въпреки че е отворен за всеки, който иска да се засели, Свалбард едва ли може да се нарече най-доброто място да се родиш и още по-малко приятно място да умреш.
На архипелага няма специално родилно отделение за бременните жени. А ако някой пък умре, местната власт изисква тялото му да бъде пренесено или изпратено до континентална Норвегия, тъй като погребенията на територията не са разрешени от 50-те години на миналия век.
Причината за това е вечният студ на островите - дебелият слой почва, който остава напълно замръзнал през цялата година, не само запазва телата от разлагане, но понякога изтласква трупове отбратно извън земята, ако не са погребани достатъчно дълбоко.
Вечната студ на Свалбард и целогодишните ниски температури (средите температури през лятото са около 7 градуса по Целзии) също се оказва идеална локация за Международното семехранилище, което се намира на около 3 км от главния път на Лонгърбиен. Той съхранява повече от 980 000 семена от цялото земно кълбо от 2008 г. като подсигуряване в случай на глобален катаклизъм, който да причини изчезването на всички растителни всички култури.
Но архипелагът е изправен пред една необичайна заплаха - топлото време. От 1971 г. насам температурите в Свалбард са се повишили с 4 градуса - пет пъти по-сериозно затопляне, отколкото където и да е другаде на планетата.
Всичко това може да звучи незначително, но за градоустройството на островите, това е сериозна заплаха заради строителството, което разчита на скованата от лед земя, на която да строи стабилно. При повишените температури все по-често почвата престава да бъде толкова замръзнала и местните власти дори трябва да се борят с непознати досега проблеми като дъжд и киша.
Така например През 2017 г. входният тунел на сградата на Международното семехранилище беше наводнен, след като част от вечната ледена покривка се стопи.
Също сериозен проблем представляват и лавините от разтопен сняг и кал, които имат силата за унищожат редица постройки, ако се задействат в близост до населените места.
Но това са рисковете от това да живееш на най-северното място на планетата и да избягаш от цивилизацията и да се наслаждаваш на Северното сияние отблизо - преживяване, което не е за всеки.
