Понякога футболът става арена на драми, кръвопролития и смърт. Всички са чували за трагедиите на стадион „Хейзел” в Брюксел, на „Хилсбъро” в Шефийлд, за стотиците убити на мачове в Африка…
Но една друга кървава история десетилетия наред стои скрита в архивите на бившия Съветски съюз. Режимът в Кремъл дълги години държи потулена трагедията от 19 октомври 1959 г., когато избухва футболната война между арменци и азери. Повече от 20 души загиват в уличните битки в град Кировабад, в това число и невинни жени.
Чак след разпада на Съветския съюз истината започва да излиза наяве. А тя е по-страшна дори от тази на „Хейзел”, където омразата между англичани и италианци доведе до смъртта на 39 запалянковци, отишли просто да гледат финала за Купата на европейските шампиони между Ювентус и Ливърпул.
Причината за съветския „Хейзел” са отношенията между съседните Азербайджан и Армения. Те никога не са били приятелски, а още преди и след Октомврийската революция двете страни се бият за спорната област Нагорни Карабах. Край на военните действия от началото на миналия век слага влизането на Червената армия в тези територии. Но враждата остава. За да избие в един нищо и никакъв футболен мач…
На 19 октомври 1959 г. в азерския град Кировабад трябва да се играе мачът между представителите на „братските републики” – местният тим Текстилец и арменския Ширак (Ленинакан). Двубоят е от зоналната „Б” група на първенството на СССР. Градът със смесено население, разделен на две зони – от азери, които ще викат за Текстилец, и арменци – те са за сънародниците си от Ширак. Стадион „Спартак” се намира в арменската част на града.
Още с пристигането си футболистите на Ширак са атакувани от разярена азерска тълпа, която ги причаква пред хотела. Началникът на милицията в Кировабад – полковник Мехтиев – обаче успява да овладее ситуацията. За по-сигурно властите докарват една рота десантчици за охрана. Нещо повече – азерските футболисти на Текстилец пристигат лично при гостите от Ширак и обясняват на тълпата, че това е просто един мач и нищо повече.
Жак Суприкян, лявото крило на Ширак, свидетелства: „В Кировабад бяха пуснали слухове, че на предишния мач при нас, в Ленинакан, сме им изпочупили краката. Всичко живо беше озверяло! Нашите колеги от Текстилец дойдоха и казаха на хората, че нищо подобно не е имало. Това беше истинско спортсменско отношение…”
В деня на мача 7-хилядният стадион пращи от публика, най-вече азери. Значителен брой арменци обаче гледат през оградата, накачулили са се и по покривите на околните сгради. На терена всичко върви в другарска атмосфера. Дори при гола на Суприкян за гостите, азерският халф на Текстилец Яшар Бабаев го поздравява по арменски: „Апрес, ахпер-джан!”.
Азерите, които преобладават в стадиона, реват неодобрително. Арменците отвън приветстват гола с мощни викове. „Тогава се събрахме в кръг и си казахме, че ще спечелим този мач в името на нашите сънародници от Кировабад”, разказва футболистът на Ширак Оник Абрамян, вкарал следващите два гола. Той добавя, че в хода на мача азерите са ги замеряли с яйца и гнили домати.
Прочутият съдия от Москва Валентин Липатов се вижда в чудо, когато при резултат 2:1 за арменците от трибуните започва истинска канонада с камъни. След като добре премерен изстрел с половин тухла уцелва главата на Жан Суприкян, арменската публика, която гледа мача извън стадиона, открива огън с камъни по противника. Липатов решава да прекрати играта, но футболистите и на двата отбора го убеждават, че срещата трябва да продължи. В крайна сметка Ширак бие с 3:1, но голямата драма едва сега започва.
След последния съдийски сигнал разярената азерска публика опитва да нахлуе на терена и да линчува арменците от Ширак. Милицията едва успява да спре тълпата, докато десантчиците обграждат гостуващия тим. Разнасят се първите изстрели, настава паника. Футболистите от Ленинакан са отведени в съблекалнята, колкото да си вземат багажа. Товарят ги на милиционерските камионетки и ги извеждат до границата с Армения.
В това време в Кировабад вече се води футболна война. Милиционерите, които са от азерски произход, вадят палките срещу арменците. Но има и милиция с арменски корени, тя пък бие азерите. Числеността на силите се изменя, когато от арменския квартал пристига побесняла тълпа със сопи и други подръчни средства за уличен бой. Азерите го обръщат на бягство. По пътя чупят каквото им попадне – прозорци, коли, кофи за боклук. Обръщат и автомобила на началника на милицията полковник Мехтиев.
Привечер в Кировабад вече бушува гражданска война.
Тръгва слух, че азерите са пребили и хвърлили от моста в реката две арменки. Размик Петросян, участник в баталните сцени от арменска страна, твърди следното: „Наши работнички от текстилния комбинат в азерската част на града бяха бити и убивани. Организирахме въоръжен отряд, който отиде да прибере жените оттам. Три от нашите бяха ликвидирани от озверялата тълпа. Всеки, който имаше оръжие, го беше извадил и стреляше по противника”.
Чак когато пристигат танковете от местната бригада, народът се разотива. Няколко дни Кировабад остава блокиран…
Резултатът от футболната война: 20 убити, от които 11 арменци, основно жени. Второ отделение на милицията, където служат предимно арменци, е разпуснато. Трагедията е старателно покрита от властите в СССР. За нея се разчува чак след избухването на военния конфликт между Азербайджан и Армения през 1987 г. Но и до днес този злокобен мач в Кировабад не присъства в историята на големите футболни трагедии.
