Формално погледнато, първите симуланти във футбола би трябвало да са се появили някъде през 1890 г., когато е въведено правилото за дузпата в днешния му вид. Тогава подобни изпълнения са били съвсем редки. Според футболните историци, още преди Първата световна война по терените е можело да бъдат срещнати симуланти, изповядващи идеята да се сдобият с дузпа по втория начин.
Техният брой обаче е бил незначителен, а съдбата им на терена – твърде нерадостна. Считало се е за недостойна проява да печелиш така. Съществуват достатъчно сведения, че когато се е отсъждала съмнителна дузпа, изпълнителят нарочно е стрелял извън вратата в името на спортната чест. Така например френският вестник „Дуе Спортив” съобщава в броя си от 22 март 1928 г., че на мача между отборите на Деши и Маркет са били отсъдени три дузпи. От тях домакините от Деши бият нарочно две встрани, тъй като очевидно се явявали резултат на грешки от страна на арбитъра.
За голямото начало на измамите в играта се считат 30-те години. Това е десетилетието, когато професионализмът прекрачва Ламанша и се прехвърля от Англия към останалата част на континента. И докато аматьорите ритат заради честта си, професионалните футболисти имат съвсем други мотиви: на тях им се плаща, за да печелят мачовете, а не да изпитват удоволствие от играта.
Сериозен принос в артистичното изкуство за онази епоха дават италианците. За тях симулациите са просто едно от средствата да излезеш като победител от терена. Разбира се, трябва да се отчете, че през 30-те години някои нарушения днес биха изглеждали като убийство. Какво да кажем обаче за полуфинала на световното през 1938 г., противопоставил Италия и Бразилия? В 60 минута прочутият Силвио Пиола успява да изиграе рефера с умело строполяване в наказателното поле, след борба за топката с бразилеца Домингош. Швейцарският съдия Ханс Вутрих отсъжда дузпа, вкарана от Сандро Мацола, а италианците печелят с 2:1. „Мосю Вутрих нямаше никакво основание да издаде подобна присъда. Бразилците ще се приберат в Рио огорчени, че арбитърът ги е ощетил”, свидетелства от трибуните на „Стад Велодром” в Марсилия репортерът на вестник „Мироар де спорт”.
След края на Втората световна война изкуството за симулиране на нарушения търпи ред усъвършенствания. Най-вече в плана на биомеханиката, където всичко вече трябва да бъде още по-убедително. Въвежда се падането тип „лък”, при което тялото е във въздуха, ръцете се намират в положение изпънати нагоре, а краката - вирнати назад. Задължителна вече става и страдалческата физиономия при въпросното изпълнение.
Тези номера намират терен за развитие на световните първенства в Бразилия (1950), Швейцария (1954) и Швеция (1958). Особено на последното от тях бразилците се показват не само като отлични майстори с топката, но и като умели симуланти. Начело, разбира се, с легендарния Мане Гаринча (на снимката). Неговият стил на игра, при който най-важното е да прокара топката между краката на клетия ляв защитник с №4 на гърба, или да го финтира рязко, позволява най-разнообразни симулации.
Още през 60-те години измамите във футбола вече стават задължителни. Основната причина се състои в това, че самата игра търпи развитие. Отборите започват да обръщат много по-сериозно внимание на отбраната. Превръщат я в нещо като базов лагер, струпват там повече хора. В резултат на това головете намаляват: докато преди това са се вкарвали по 4 на мач, сега средният брой е между 2.5 и 3 попадения. Головите положения стават по-малко, затова всяка добре изпълнена симулация вече е много важна. Треньорите често казват: „Защо не падна в тази ситуация?”
Измамите вървят дори и на финали на световни първенства. Така например в двубоя за титлата през 1974 г. Германия триумфира като шампион срещу Холандия (2:1), но не и без помощта на симуланта Бернд Холценбайн. Той успява да заблуди английския рефер Джак Тейлър, който отсъжда дузпа, реализирана от Паул Брайтнер. Тези номера обаче не вървят в родината на футбола Англия. През същата година знаменитият мениджър Брайън Клъф забранява на играчите от „Лийдс” да си показват актьорското майсторство на терена.
Смело може да се каже, че световното първенство през 1990 г. в Италия се явява истинско царство за майсторите на мръсните номера. Циничният футбол с едва 2.21 средно гола в мач е съчетан с ред измамни изпълнения. Както си му е редът, връх на всичко е финалният двубой между Германия и Аржентина. В 65 минута Юрген Клинсман затвърждава репутацията си на футболен мошеник, когато прави невероятно изпълнение на „умиращия лебед”. С падането си той успява да подлъже съдията Едуардо Мендес, който показва на аржентинеца Монсон първия червен картон във всички дотогава световни финали.
Не по-малко скандално се явява падането на Руди Фьолер след контакт рамо в рамо с Роберто Сенсини. Минутата е 85-та, а реферът отсъжда дузпа. Андреас Бреме я вкарва, за да донесе титлата на Германия. Още по-смешно става при връчването на наградите. Обявеният за носител на приза за феърплей Гари Линекер отива да стисне ръката на Юрген Клинсман. „Цяло чудо е, че Клинсман не падна при това ръкостискане!”, отбелязва иронично коментаторът на английската телевизия.
Дълго време световната футболна централа ФИФА и Международният борд, който определя правилата на играта, така и не взимат сериозни мерки против измамните прийоми на терена. Чак през 1999 г. в правило XII е записано, че „всяка симулация, независимо в коя част на игрището е извършена, трябва да бъде санкционирана от съдията като проява на антиспортно поведение”. Оттогава измамниците вече подлежат на жълт картон.
Постепенно борбата с тях се засилва, макар че според статистиката най-малко 90 минути от последното световно първенство в Бразилия през 2014 г. са отишли във въргаляне на футболисти по терена, симулиращи тежки контузии в опит да бавят времето. А още в мача на откриването артистичното изпълнение на бразилеца Фред доведе до дузпа, в която в крайна сметка се оказа решаваща за победата срещу Хърватия с 3:1. Но борбата с театралите продължава, а въвеждането на видеоповторение поне при ситуациите за дузпа със сигурност ще направи живота им твърде тежък.
