Ливърпул - отборът от нашето детство

Всичко започна в онази вечер на 25 май 1977 г., когато по първа програма на Българската телевизия пуснаха финала за Купата на европейските шампиони. На Олимпийския стадион в Рим Ливърпул победи Борусия (Мьонхенгладбах) с 3:1 и спечели трофея.

Тогава у нас за пръв път беше излъчен мач на легендарния английски отбор, в когото впоследствие се влюби цяло поколение български запалянковци. Преди това Ливърпул беше известен на нашата широка публика предимно като родното място на „Бийтълс" и Уилям Гладстон, британският либерал, защитавал през 19-и век българската кауза срещу зверствата на Османската империя.

На Гладстон бяха кръстили една от пресечките на „Витошка" в София, а към Джон Ленън и останалите дългокоси типове от „Бийтълс" соцпропагандата изобщо не гледаше с добро око.

Ако нещо въобще можеше да се прочете за Ливърпул в масовия печат, това бяха предимно статии, бичуващи „гнилия капитализъм". Те сочеха града като шампион по безработица и престъпност в Англия още в началните години от мандата на желязната лейди Маргарет Тачър. Снимките на наркомани по доковете на река Мърси трябваше да покажат на младежта какъв разюздан живот водят връстниците им на Запад.

За футболния отбор на Ливърпул се пишеше предимно в „Старт", цветният спортен седмичник, за който пред павилионите често се водеха ако не юмручни битки, то поне схватки като от свободната борба. А да си купиш „Старт" със снимката на Ливърпул от рубриката „За вашия албум" си беше направо висш пилотаж.

Но именно от неговите страници можехме да научим за мениджъра на клуба Боб Пейсли, за неговия предшественик Бил Шенкли, за вратаря Рей Клемънс, за Тери Макдермот (той вкара първия гол в онзи финал с германците) и за храбрия им капитан Емлин Хюз.

За да гледат отново Ливърпул по телевизията, влюбените в него след финала с Борусия запалянковци трябваше да изчакат цяла една продължителна година.

Макар че телевизията тогава беше предимно черно-бяла, а звукът пристигаше все едно от друга планета, едва ли някой е забравил грохота от трибуните на „Уембли" в онзи дуел за КЕШ през 1978 г., противопоставил Ливърпул и белгийците от Брюж. Макар и единствен, голът на Кени Далглиш се оказа достатъчен за победата на англичаните.

По онова време българските привърженици на футбола с марка „Англия" страдаха доста. Националният отбор на тази страна или не се класираше на световно първенство, както стана през 1974 и 1978 г., или - ако стигнеше до големи финали - всичко завършваше лошо. Всъщност и досега е така, и да викаш за Англия си е живо проклятие.

Но за сметка на това в турнирите на УЕФА англичаните тогава нямаха равни.

Ливърпул, Нотингам Форест и Астън Вила спечелиха шест поредни финала за КЕШ. Три от тези купи отидоха в града с най-големите опашки пред бюрата за безработни, което направи Ливърпул още по-очарователен за футболните почитатели.

В интерес на истината, този отбор невинаги печелеше. Така например стана през 1978 г., когато по телевизията в София пуснаха реванша за Суперкупата на Европа между Ливърпул и Андерлехт. Играта на „Анфийлд" почна с повече от час закъснение заради мъглата, а англичаните все пак победиха. Е, само с 2:1, и крайни печеливши от двата мача излязоха онези от Брюксел. Но за нас, келешите от онези години, Ливърпул вече беше станал символ на отбора, който не се предава в никакъв случай.

Именно Ливърпул през 1977 г. спря европейската хегемония на Байерн, триумфирал в три последователни години с Купата на европейските шампиони.

В онези времена, незнайно защо, всички мразеха германците. Дали заради греховете им от Втората световна война, или че съдиите често им удряха по едно рамо, немците въобще не бяха по сърце на запалянковците от Европа, в това число и българските. Докато Ливърпул умееше да играе красиво, да вкарва голове и да печели по фантастичен начин. А и биеше германските си съперници, където ги пипне.

Хората на Боб Пейсли набраха у нас такава популярност, на каквато дори не се е радвал и Аякс от времената на Кройф. Техните привърженици имаха щастието да гледат цели пет мача на Ливърпул по телевизията през 1981 и 1982 г. Голямото представление почна срещу ЦСКА, който няколко месеца по-рано беше елиминирал европейския шампион Нотингам Форест.

На „Анфийлд" Ливърпул спечели първия двубой с 5:1 след хеттрик на Сунес. После победи и на реванша в София с 1:0. Да биеш ЦСКА на Паро Никодимов в онези години беше много трудна работа. А малко след това тимът на Боб Пейсли грабна Купата на европейските шампиони, когато удари Реал (Мадрид) с 1:0 на „Парк де пренс" и гола на Рей Кенеди.

Вън от всякакво съмнение тогава беше, че става въпрос за най-силния футболен отбор в света.

Затова запалянковците в България още по-масово заобичаха Ливърпул. Неговият състав беше много по-разпознаваем от останалите големи английски отбори от онова време. От Нотингам Форест например по-популярни бяха мениджърът Брайън Клъф и националният вратар Питър Шилтън. Европейският шампион за 1982 г. Астън Вила беше известен главно с голмайстора от победата във финала над Байерн с 1:0 Питър Уайт. Докато на Ливърпул всички им знаеха имената: Брус Гробелар, Фил Нийл, Алън Кенеди, Марк Лауренсън, Фил Томпсън, Рони Уилън, Греъм Сунес, Сами Лий, Тери Макдермот, Кени Далглиш, Йън Ръш.

В този състав Ливърпул игра срещу ЦСКА и през 1982 г., когато българският шампион отстрани европейския. Това вероятно е най-големият наш мач в турнирите на УЕФА за всички времена. А при втория гол на Стойчо Младенов дори и убеден привърженик на Ливърпул като прочутия коментатор и левскар Николай Колев - Мичмана извика възторжено: „Да вярваме или да не вярваме?!"

Така в началото на 80-те години Ливърпул вече беше добил изумителна популярност в България.

Дори и правоверни левскари, които мразят всичко червено, се явяваха откровени привърженици на този отбор. Останалите английски тимове разполагаха с доста по-скромно количество почитатели у нас. Самият факт, че тогава имаше фенове с прякори като Фореста, Съндърланда, Арсенала, Ковънтрито, Ипсуича, Лутъна и др. сочи, че са били рядкост. Не се е чуло на някого да казват Пешо Ливърпула, примерно.

Именно Ливърпул и националният тим на Англия бяха пример за футболните ни агитки. Нашенците заимстваха техния репертоар, който чуваха по време на телевизионните предавания. Двуцветните шалчета, карираните знамена и песента „Але - еооо!" бяха сред първите визуални и звукови ефекти на едновремешните ни ултраси.

Манията по Ливърпул у нас се изостри още повече през 1984 г., когато наследилият Боб Пейсли на мениджърския пост Джо Фейгън успя да класира отбора си на финала за КЕШ срещу Рома, който трябваше да се играе не къде да е, а в бърлогата на домакините - Олимпийския стадион в Рим. Там, където преди 7 години англичаните бяха победили Борусия (Мьонхенгладбах).

В България вече беше навлязла цветната телевизия, и за пръв път доста народ гледа Ливърпул цял мач в червените му екипи.

Този финал е един от най-великите в спомените на онова поколение запалянковци, лишено от изконното си право да гледа повече европейски футбол по телевизията, освен финалите за КЕШ и КНК. Десният бек Фил Нийл откри резултата, но преди почивката Роберто Пруцо изравни. На дузпите Бруно Конти и Франческо Грациани не уцелиха вратата, и така Ливърпул спечели купата. Чук беше!

Някои днес казват, че на финала през 2005 г. срещу Милан вратарят на Ливърпул Йежи Дудек се е кълчотил по същия начин, както тогава Брус Гробелар. Може и да е така, но полякът Дудек хвана двата удара на Пирло и Шевченко, докато срещу Рома победата на Ливърпул при дузпите се дължеше на неточни изстрели от италианска страна.

Но, така или иначе, англичаните триумфираха с трофея в онази далечна 1984 г. При това само две години след големия шок на стадион „Васил Левски" срещу ЦСКА и Стойчо Младенов. Да се надигнеш след такъв удар и да станеш европейски шампион - това си беше мерило за класа. А привържениците на Ливърпул в България станаха още повече.

Те все още не знаеха, че им предстои дълго време да не гледат техния отбор. Бяха свикнали поне веднъж годишно да ги дават по телевизията в рамките на 90 минути, когато има финал за КЕШ.

Отделно, „Всяка неделя" излъчваше в рубриката „Спортни свидетелства" головете им в шампионата на Англия, а по „Гол след гол" даваха изявите на състава в Европа. Но дойде онзи 29 май 1985 г. на стадион „Хейзел", когато двубоят срещу Ювентус се превърна в гробница...

Запалянковците от онази генерация вероятно помнят как по телевизията повече от час вървя надпис „Очакваме включване", докато цензурите на „Сан Стефано" 29 се чудеха какво да разправят за кръвопролитията в Брюксел. Помнят и съмнителната дузпа за италианците, която Мишел Платини вкара и почна да се радва, напук на незасъхналата още кръв на загиналите по трибуните.

Разбира се, УЕФА, нейният френски шеф Жак Жорж и правителството на Тачър си го изкараха на Ливърпул с най-суровото наказание, налагано някога във футболна Европа. Но когато четири години по-късно се случи трагедията на „Хилсбъро", хората на Тачър старателно покриха гафа на полицията, довел до смъртта на почти сто запалянковци. Белгийските власти, допуснали издънката с разположението на запалянковците в „Хейзел", също минаха метър.

В крайна сметка Ливърпул оцеля в паметта на милионите си фенове, в това число и тези от България.

Повече от 25 години този отбор не е печелил титлата в Англия, а в Шампионската лига лежи на доста увяхнали лаври. Междувременно градът се промени, стана столица на културата в Европа, справи се с престъпността и безработицата. Мръсните докове на Мърси отдавна ги няма. А Ливърпул сега е на финал, за кеф на всичките му фенове.

Ще успее ли новият Ливърпул да спечели най-престижното клубно отличие в света срещу Реал в Киев? Букмейкърите казват, че испанците са фаворит. Но пък Ливърпул и неговите привърженици заслужават още малко радост.