30 години и 3 месеца по-късно, Ливърпул отново е шампион на Англия - няма как да не сте чули, видели или прочели. Вероятно ви е попаднал поне един анализ по темата "как го направи Клоп" или "през какво мина клубът през тези три десетилетия". Но темата не омръзва, защото за отбор от калибъра на Ливърпул, това е наистина една цяла вечност. И една прокоба, която бе заровена в миналото през последните няколко седмици.
Джеймс Пиърс е журналист, на когото феновете се доверяват, когато става дума за новини около "червените". Знае се, че е близък с всички в клуба, освен това не се занимава със слухове и фойерверки, за да трупа популярност и последователи в социалните мрежи. Когато Пиърс напише, че няма нищо сериозно в информациите за интерес към Килиан Мбапе, значи наистина това са само спекулации. Когато туитне, че трансферът на Ловрен в Зенит е въпрос на дни - очаквайте да бъде обявен съвсем скоро.
Пиърс вече работи за The Athletic - платформата, върнала времето към журналистиката от друга мая, истинската и сериозна, с четива и истории, на които си заслужава да посветиш време. Не заглавия и подхвърлени подобия на новини.
Той описа 30-те години болка в очакване на титлата през своя поглед, а тази гледна точка - сигурни сме, ще ви е интересна. Ето я.
"Това е пълен, затворен цикъл.
27 октомври 1990 г., Ливърпул - Челси. 14-и ред, място №3 на Централната трибуна на "Анфийлд". Гледам шампионите на Англия.
22 юли 2020 г., Ливърпул - Челси. Ред 60, място 194, Централната трибуна. Гледам шампионите.
Преди 30 години аз съм едно 12-годишно хлапе, което за първи път стъпи на този стадион с баща си. Гледах омагьосано как Джони Барнс прави чудеса по игрището, измисляйки двата гола на Ръш и Стив Никъл, с които Ливърпул би Челси тогава.
След мача ние, хлапетата, чакахме играчите при паркинга пред стадиона. Снимах се с Ръши, с Брус Гробелар, Никъл, Глен Хисен, Дейвид Бъроуз... Всички подписаха програмката ми за мача. Татко ми купи шалче, а в колата на път към дома ми каза: "Скоро няма да е актуален, ще купим нов". На шала пишеше: 18 пъти шампиони. Колко бъркаше татко.
Три десетилетия по-късно аз бях един от малкото щастливци, допуснати на "Анфийлд" за мача с Челси. Това е привилегия. Бях там и никога няма да забравя този момент. Денят, в който Ливърпул пак бе коронясан.
През годините много пъти съм мислил за този момент, представял съм си го в главата си - когато Ливърпул вдигне титлата един ден. Разбира се, не съм и помислял, че това ще се случи в пандемия, в един различен свят и пред празните трибуни на добрия стар стадион.
Признавам си - имаше сълзи наоколо. Служителите на стадиона, Кени, легендите, семействата на играчите. Беше невероятно.
Този сезон и тази титла никога няма да бъдат забравени по куп причини. Само вижте класирането и се замислете. Виждали ли сте някога по-брилянтен отбор, който изостава на толкова много точки от първия? Естествено, става дума за Сити.
Вижте постоянството на отбора на Клоп. След това изгледайте един техен мач, как изстискват душата на противника с упорството и интензитета на играта си. Да, те превърнаха най-оспорваното първенство в забава, печелейки го още преди да дойдат есенните дни на 2019-а, далеч преди Коледа.
Аз отразявам Ливърпул от 16 години като журналист. И ще излъжа ако кажа, че през цялото това време съм бил уверен, че този ден ще дойде. Не - имаше моменти, в които мислих, че клубът върви в посока, противоположна на успеха.
През 90-те вече живеех в града като студент и често бях на стадиона. Ливърпул на Рой Евънс играеше страхотен футбол, наслада. Но не печелеше нищо, това бяха годините на Манчестър Юнайтед и Арсенал. Не мога да забравя как видях три поредни домакински загуби за 8 дни тогава - от Дарби, Тотнъм и Лийдс. Вървиш след мача и си мислиш "къде отиваме" - не за себе си, докато си броиш стъпките към дома, а за клуба.
Бях там, в Дортмунд, през 2001 г., когато сърцата ни спираха и тръгваха няколко пъти, преди да бъде победен Алавес с онова 5:4, за да бъде завършен требълът от купи. След което трябваше да дойде нашето време, направихме отличен сезон и почти спечелихме титлата, за да настъпи спад - Жерар Улие не подсили отбора а купи средни играчи като Ел Хаджи Диуф, с което посоката пак се обърка.
Новият век донесе появата на шейхове и руски олигарси в играта ни, с което два клуба станаха страшно силни - Челси и Манчестър Сити. Изведнъж не мислих вече за това как трябва да бъдат преодоляни Юнайтед и Арсенал за титлата, а конкурентите станаха двойно повече. И Ливърпул изоставаше...
През февруари 2007 г. бях в залата за пресконференции, когато Дейвид Муурс връчи клуба в ръцете на Том Хикс и Джордж Джилет, което едва не доведе до катастрофа. Те излъгаха за толкова неща, че по-добре да не се връщаме към този период. Бях там и когато Рафа поведе своята гражданска война с тези двамата. Испанецът бе донесъл вече трофея от Шампионската лига и Купата на ФА, но не можеше да направи крачката към титлата. Не му позволиха собствените му шефове.
Бях там, до клуба, когато той едва не потъна в администрация през 2010-а.
Седях с отворена уста в пресзалата на "Гудисън Парк" и мислих, че сънувам, когато Рой Ходжсън говореше за вероятността да се бори да не изпадне след старта на сезон 2010-2011 г. Просто някой трябваше да ме ощипе. Току-що бе загубено дербито от Евертън, и то без битка, със свалено оръжие. Това вероятно бе най-ниската точка.
Бях там, когато Кени се завърна на трона си и изведнъж сякаш всички в клуба пораснаха с една педя. Усмивките се върнаха, Ливърпул отново дишаше и живееше.
Признавам - изпитвах съмнения, че Брендън Роджърс има потенциал да върне клуба на върха. Той ме опроверга и сезон 2013-2014 г. се превърна в един от най-вълнуващите изобщо в историята на Ливърпул. Гледах как Суарес и Стъридж нижат гол след гол, след това Джерард се подхлъзна и съдбата се подигра с най-заслужилия от всички да вдигне титлата.
Рано на следващата сутрин бях събуден от телефонно обаждане. Беше Стиви. Не беше спал, а гласът му трепереше. Извини се и каза, че няма да дойде да вземе наградата си от нашия вестник "Ливърпул Ехо" за Личност на годината в града. Обясни ми, че няма моралното право да го направи след случилото се. Толкова беше тежко, че го преживях наравно с него. Не можех да обеля и дума.
Бях там и на последния му мач, когато Стоук разби Ливърпул с 6:1, една ужасна капитулация, срамна и непростима за отбора от такъв ранг.
В следващите 24 часа след нея, аз получих толкова обиди в социалните мрежи, сякаш бях играл на терена. Наричаха ме с какви ли не обидни думи - и то, фенове на Ливърпул.
"Пиърс, как можеш да продължаваш да пишеше за това, и твоята позиция е компрометирана", бе най-мекото. Не искам да цитирам най-лошите неща, които ми написаха и казаха.
Няколко месеца преди това седях на стадиона в Истанбул, където бях оплют от турски фенове, заедно с всички колеги в журналистическите места. Бешикташ изхвърли Ливърпул от Лига Европа с дузпи, а ние изживяхме най-оскърбителната вечер в кариерите си на репортери. Славата в този момент изглеждаше много, много далеч.
Бях в залата, препълнена до край, когато Юрген бе представен през 2015-а. Когато ни каза, че той е Нормалния, че всички ние около клуба - фенове, журналисти, играчи и служители, трябва да се превърнем от "съмняващи се във вярващи".
Усетих как връзката между Клоп и Ливърпул се установи от първия ден. Имаше някаква химия с влизането му. Както беше с Кени.
На първото ми интервю с него той няколко пъти подчерта, че клубът не може да е в положение да възприема класирането в топ 4 за успех - а така си беше. Неприемливо, това каза.
Джерард и Карагър вече ги нямаше, героите на града и клуба. Появиха се обаче лидери, върху които се изгради този отбор - и няма по-подходящ от Джордан Хендерсън, с когото да започна. Както няма и по-достоен човек да вдигне титлата от него. Само който го познава и е близо до отбора, знае пълнотата и истиността на тези думи.
Говорим за човек, който от влизането през вратата сутринта в тренировъчната база, до съобщенията късно вечер в WhatsApp групата на отбора, е напълно лишен от всякакъв егоизъм, отдаден на групата, винаги насреща и готов да даде личен пример.
През 2015-а седяхме на ръба на едно езеро в Куала Лумпур с него за интервю, а комарите ни изядоха живи. Тогава той ми каза, че е готов да мине през стена, но да успее в Ливърпул и да вдигне титлата един ден. Каза ми, че да получи лентата от Стиви Джи е следващото най-важно нещо в живота му след семейството и децата. Вие не бихте ли следвали такъв лидер?
Годините на Юрген в Ливърпул са удоволствие да си журналист край отбора. Дори ужасните разочарования в Базел и Киев с двата загубени европейски финала не могат да променят това. Агонията на това да натрупаш 97 точки миналия сезон и да не си шампион - също. Атмосферата е толкова позитивна, че всяка сутрин денят в клуба започва с усмивка. Зареден си с енергия. Позитивна енергия.
Сещам се за първите му снимки на терена с Джон Хенри и Далглиш, когато бе представен, с радостите му, тичането край тъчлинията през първия сезон, за счупените очила в Норич, с нахлуването на игрището да прегърне Алисон при гола на Ориги срещу Евертън. И онзи момент, когато застана с целия тим пред "Коп", след като бе елиминирана с невероятен обрат Барселона.
Сега титлата бе спечелена отдавна, но Хендерсън я вдигна точно с 96 точки в актива. Всеки знае какво е 96 за Ливърпул. По една точка за всеки от онези, за които клубът не спира да мисли вече 31 години след "Хилзбъро".
Нямам търпение да отида пак на работа, за да видя стената на успехите. Тя ще е променена. 18 вече ще е 19. Така, както 5 стана 6 преди година, когато бе спечелена Шампионската лига. Така, както се ояви 1 за Световен клубен шампион през зимата.
Преди 30 години такава стена нямаше. Успехите и титлите бяха толкова рутинни, че се смятаха за формалност. Сега е различно.
Едно дълго и емоционално пътуване завърши. Започва следващото, в което Ливърпул ще опита да направи нещата отново да са като едно време. И титлите да са норма.
Нямам търпение."
