Джон Тери се подхлъзна на мократа московска трева, топката потрепери по пътя си, реши да удари гредата от външната страна и се изплези гротескно на Челси. Купата на европейските шампиони, бляскава и красива като Светия граал, седеше само на 5-6 метра от Роман Абрамович, но и тя сякаш се изплези. Не и тази вечер.
Онзи финал преди 11 години в Москва донесе радост на Манчестър Юнайтед, а Челси не успя да спечели това, което е истинската причина Абрамович да избере Западен Лондон. Направи го четири години по-късно, но това е съвсем друга история. В Москва победата не пожела да избере "синьото хапче" и взе червеното.
Дъждът все така се лееше, а трима души бяха особено незаинтересувани от него. Те плачеха вътре в себе си. Сълзите капеха по душата, не по бузите. О, колко важен бе московският финал за тях. Единият е Абрамович - ясно е, че това щеше да е най-големият му триумф, нещо като дело на живота. Шампион на Европа насред Москва, само 4 години след пристигането в Челси.
Другите двама бяха баща и син.
Аврам бе долу на терена. До Тери и Лампард, до Дрогба и останалите. Той не виждаше нищо, мислеше само за баща си. Меир Гранат (както е оригиналното име на рода) в това време гледаше, също невиждащо, кадрите от Москва в апартамента си в Петах Тиква. Точно там, в сърцето на Русия, на СССР, Аврам трябваше да спечели този финал. Но съдбата реши друго.
Защо това е толкова драматично? Защото става думи за човешки животи, за хора, погребали собствените си родители с голи ръце. За Холокост. И за една дузпа, която можеш да значи повече от трофей. Можеше да е нещо като възмездие.
Меир Гранат сънуваше кошмари, но не заради един футболен мач, до края на живота си. Почина година и половина след финала, на 83. Отиде си пак в дома си Петах Тиква, където бе намерил покой след дългия и изпълнен с ужасни премеждия живот.
Синът му Аврам Грант долетя от Лондон и организира погребението. Най-важният човек в живота му си бе отишъл.
Аврам е започнал да чува писъците още като 12-13 годишен. Не е знаел защо Меир вика насън, понякога плаче и хлипа като безпомощно дете. Не е разбирал как този корав човек може да изглежда така уязвим.
Когато е на 15 г., бащата разказва всичко на сина за първи път.
През 1941 г. Холокост е в разгара си, а евреите из Европа са подложение на гонения, геноцид и ужасни изпитания. Меир е на 13 години, но семейството му - полски евреи, напуска бързо окупираната страна. Бащата Аврам решава да раздели децата при напускането на Полша. Те са общо 10 и идята е да им се даде по-голям шанс за спасение и живот.
Две от сестрите на Меир отиват в сиропиталище в Унгария, други две деца са скрити в полски манастири (католически), а три бързо са открити и свалени от влаковете, на които бащата ги качва. Пътят им е към Аушвиц, а от там не се връщат.
Остатъкът от семейството търси спасение в СССР. Но намира изгнание - пратени са в Сибир, където един ден влакът спира, а някакви мрачни хора в униформи ги свалят. Температурите са между -30 и -35 градуса в този момент. "Построявате си дом или умирате", е последното указание.
Стотиците евреи в групата постепенно започват да умират.
Бащата на Аврам Грант - Меир, погребва първо сестра си. Тя се натравя с нещо, ядено от земята - вероятно гъби. Няма инструменти, копаят с ръце измръзналата земя.
После умират родителите му, а накрая от целия род, стигнал до Сибир, остава само той. Успява да оцелее до края на войната и го връщат в Полша.
Години по-късно успява да се добере до Израел и остава до края на живота си в Петах Тиква.
"След разказа на татко, най-после разбрах неговите писъци насън - разказва Аврам Грант в интервю през 2016 г. - Той е изживял неописуеми неща в Сибир. Погребал е с голи ръце в каменната земя семейството си. И е бил дете!".
Аврам се ражда през 1955 г. и още от 13-годишен избира футбола. Той има избор, а това само по себе си е велико. Защото, замислете се - на същата възраст татко му е пратен в Сибир.
На 18 години обаче момчето усеща, че глезените му са твърде слаби за натоварванията - има хронични травми, а може би и нещо генетично наследено. Става треньор на деца в Петах Тиква и в следващите 13 години се занимава с цялата школа на клуба. През 1986-а е за първи път треньор на първия тим, откъдето тръгва кариерата му.
Върхът в нея дойде след периода като национален селекционер на Израел (2002-2006), когато Роман Абрамович, негов добър познат, го покани в Челси на мястото на уволнения Жозе Моуриньо.
Първият разговор с милиардера по темата обаче не е лесен. Грант е разбрал, че фенове на Челси през годините са винени в антисемистка пропаганда. На мач в началото на века те са иронизирали песен на агитката на Тотнъм, като са я перифразирали на "Шпорите отиват в Аушвиц". Аврам казва на Роман, че не може да работи в такъв клуб.
Абрамович го уверява, че това е абсолютно малцинство от идиоти, което е част от миналото. Самият той е с еврейски произход, няма как да не е проучил въпроса и доколко сериозни са корените на такива движения в Челси. Всъщност днес клубът е лидер на инициатива в битката с антисемитизма по английските стадиони. Той организира дори пътувания до Аушвиц с образователна цел на играчи, фенове и свои партньори от Европа.
Аврам приема предложението от Челси и след разговор с татко му. "Няма да живееш в миналото, момче - категоричен е Меир. - Нищо от това, което се е случио преди, не е важно за твоя живот и развитие. Отивай в Лондон, това е голям шанс!".
Месеци по-късно идва финалът в Москва. За Грант-старши и Грант-младши това е съдбоносен момент. Точно там, точно в Русия. Мястото, където бащата е изживял кошмарите, които после сънува цял живот.
"Всеки ден е виждал трупове - преразказва Аврам чутото от историята на татко си. - Всяка сутрин целта е била да се оцелее до следващото събуждане. Общо осем роднини - дядо ми и баба ми, леля ми, братовчеди да баща ми... Погребал ги е лично в Сибир. Но никога не каза и дума за реваншизъм, за отмъщение или за омраза. Постоянно ме насърчаваше да работя здраво във футбола и да бъда добър човек."
Аврам Грант разказва историята на футболистите на Портсмут по време на свирепата им битка за оцеляване във Висшата лига през 2010 г. Обяснява им - хей, това е футбол. Не е борба за живот. Важно е, но не и на живот и смърт.
Много по-рано, още през 1988 г., той отива в Аушвиц за първи път в живота си като треньор на Апоел (Петах Тиква). На следващия ден отборът има мач, но няколко играчи не се чувстват добре и молят да не участват. След разходката из газовите камери и видяното, усетеното, самият тренор едва си седи на краката.
"Шест милиона - казва Грант. - Хората понякога дори не отдават значение на това, не осъзнават колко много жертви са шест милиона". Толкова са евреите, погубени от Холокоста.
Когато не работи във футбола, в паузите между клубовете по света, които ръководи, Аврам Грант е в Полша - изследва квартала Млави, където евреите са настанени в гетото, преди да ги разпратят из лагерите по цяла Европа. Ходи и в Аушвиц още няколко пъти, а веднъж пътува до Сибир. Иска да види всичко, на което е било подложено семейството му.
"Понякога си под напрежение като футболен треньор - разказва Грант. - Например, когато водих националния тим на Гана, имаше серия скандали в местната преса, обвинения за подкупи към федерацията, интриги с играчи, а и нас, треньорите. Напрежение ще кажете? Мислите ли, че това е напрежение? Идете на портите, на които пише "Работата те прави свободен" (Аушвиц) и помислете пак."
Бащата Меир само веднъж дава интервю в израелски вестник за сина си, но го питат и за миналото. Той не обича да говори за него. Казва само: "Аврам е като мен - той се разбира с всички, общителен е, умее да подходи към всеки. Радва ме, че живее в днешния ден, а не гледа назад. Цял живот това опитвам да правя и аз."
Грант чува подвиквания за произхода си няколко пъти като треньор. По време на лондонско дерби като треньор на Уест Хем хулите с антисемитско съдържание достигат ясно до него зад гърба му от първите редове.
"Дори не се обърнах - разказва. - Ако някой иска да уличава тези хора, нека го прави по камерите. Аз не искам да знам кои са. Те едва ли знаят и една десета от това, което аз знам за живота и неговите изпитания. Освен това - аз съм футболен мениджър и отборът ми има нужда от мен, не мога да се занимавам с фенове. Особено идиоти."
Като треньор вече близо 40 години, има достатъчно успехи и постижения. Загубен финал в Шампионската лига заради едно подхлъзване, две титли на Израел, купи на страната... Но най-големият му трофей в живота е друг.
"Когато отидох със сина ми Даниел в Полша, в Аушвиц, му казах: Погледни към небето на това ужасно място и знай, че в живота всеки ден е ценен, всяка минута, всяко действие. Не пропускай нищо. Бъди полезен на себе си и хората."
Това са думи, които знае от покойния си баща. Горд е, че сега и синът му ги знае.
