Българският футбол познава какви ли не абсурди, а когато в съдбините му се е намесвала пряко държавата, последиците са направо идиотски.
Ако през 2010 г. светът бе втрещен от решението на нигерийския президент Гуудлък Джонатън да закрие националния отбор на страната заради провала на световното в ЮАР (решение, ревизирано бързо заради заплахите на ФИФА), то трябва да признаем, че у нас подобно безумие също се е случвало, при това два пъти и сумарно за доста по-дълго време. Колкото и странно да звучи днес, популярният форумен призив на модерния запалянко "закривайте ги тия некадърници, бе" се превръща в стряскаща реалност през 1933 и 1951 г., когато властта ефективно оставя България без представителен футболен отбор.
Още преди страната ни да се превърне в съветски васал, държавната машина интерпретира представянето на ритнитопковците като въпрос от национално значение.
Първата си официална победа "трикольорите" печелят точно преди 88 години - на 12 октомври 1930-а срещу Румъния за Балканската купа (5:3). По това време турнирът има статут на много повече от обикновен спортен форум - възприема се като част от сложния геополитически пъзел на Балканите, обременен от кошмара на кръвопролитните войни от началото на века.
Две години по-късно балканиадата става средство за мощна политическа и националистическа пропаганда у нас - България печели трофея за първи път в своята история след три победи над Румъния, Югославия и Гърция. Всички мачове се играят в Белград, а фактът, че надделяваме над домакините, които са трета сила в света по онова време, става повод за всенародни тържества по улиците на София. Държавата представя триумфа над съседите в нещо като реванш за териториалните загуби в Междусъюзническата и Първата световна война. Но точно този факт се обръща впоследствие срещу футболните ни национали...
Година по-късно нашите трябва да защитават титлата на турнира в Букурещ. Очакванията са до тавана. Шефовете на спорта обаче правят фундаментална грешка - приемат поканата от Испания за приятелски мач в Мадрид, само две седмици преди началото на надпреварата.
Футболистите се дундуркат с влак до испанската столица, където втрещени установяват, че мачът ще се играе на трева, а не на сгурия.
Българите нямат подходящи обувки за подобна настилка (по това време теренът на националния стадион "Юнак" не е затревен), която на всичкото отгоре е хлъзгава заради дъждовното време. Стига се до катастрофа - 0:13, която и до днес е най-голямата загуба на футболния ни тим.
Разбитата дружина потегля обратно отново с железницата и пристига в Букурещ напълно небоеспособен. Румънците се възползват от хаоса в нашия лагер и печелят с гръмотевичното 7:0; във втория двубой Югославия ни довършва с нови четири парцала. Срамът не може да бъде компенсиран с безсмисления успех в последния мач над Гърция (2:0), а крахът на спортния терен много скоро се изражда в политически казус.
Военният ни аташе в Букурещ праща гневен доклад до министъра на войната Александър Кисьов, в който заклеймява представянето на футболния тим, което е посрамило "името и престижа на държавата и народа".
В депешата се призовава не само за строг държавен контрол върху националния тим, но и за спирането му от международни изяви, докато не покаже израстване.
Въпросът стига до министър-председателя Никола Мушанов, който разпорежда на Външно министерство да забрани издаването на международни паспорти на футболистите - а с това де факто разпуска представителния тим на България. Ветото трае цели 8 месеца: чак в края на годината властта решава да върне националния отбор на картата и назначава унгарецът Карой Фогъл за селекционер. Следващият си двубой нашите играят едва на 4 февруари 1934 г. срещу Гърция в Атина (0:1).
Но това съвсем не е най-дългата пауза без мачове на националния ни отбор - в началото на 50-те България не играе нито един официален двубой в продължение на година и половина, а за капак след това експерименталният представителен тим е вкаран в състава на "А" група.
Най-нелепото е, че инициативата за разпускането на отбора идва от страна на... националния селекционер Стоян Орманджиев - човекът с най-много срещи начело на България в историята (76).
Легендарният наставник поема тима през 1950 г. и в първите два двубоя регистрира загуба от Полша с 0:1 и равенство срещу великия тим на Унгария (1:1). След мача с маджарите Орманджиев пише писмо до Върховния комитет за физкултура и спорт, в което застъпва тезата, че за да бъдат постигнати успехи на футболния терен в бъдеще, е наложително да бъде наложена "карантина" (по израза на самия треньор), по време на която да бъде извършена тотална смяна на поколенията. Предложението е прието от държавната администрация, която по това време с охота взаимства съветските методи на брутална намеса в спорта, директното разформироване на клубове или насилственото им поставяне под ведомствена шапка.
България е без национален отбор от 12 ноемри 1950 г. чак до 18 май 1952 г., когато побеждаваме Полша като гост с 1:0 с гол на Димитър Миланов-Пижо.
Упражненията с националната гарнитура продължават и след това - ражда се великият парадокс тимът да бъде инкорпориран в състава на "А" група под името Сборен отбор на София с мотива, че така ще се подготви максимално добре за квалификациите за Мондиал'54. Размятаният като подметка отбор не само не успява да се сработи, но и присъствието му в елитната дивизия се отразява пагубно на всички останали отбори.
България не успява да спечели нито един от мачовете си в квалификационната група срещу Чехословакия и Румъния и много преди публикуването на прословутата уводна статия в "Работническо дело" за недъзите в българския футбол, става ясно, че кабинетните разработки по правило водят до катастрофални резултати на терена.
