На 27 януари всяка година се отбелязва освобождаването на Освиенцим от Червената армия. Години след това ужасните истории от концентрационните лагери обикалят света и втрещяват със зверствата на нацистите.
Цели 20 години след края на Втората световна война отношенията между Федерална република Германия и Израел все още са на точката на замръзване.
Затова и преминаването на Шмуел Розентал в Борусия Мьонхенгладбах през 1971 година му лепва щампата предател в цялата страна. Футболистът е част от златното поколение на своята родина, достигнало до четвъртфиналите на олимпиадата в Мексико сити през 1968-а. Две години по-късно идва и първото и единствено участие на световно първенство - отново в страната на ацтеките.
"Още на Игрите през 1968-а отборът ни показа, че е готов да направи нещо голямо", спомня си Розентал. В Мексико Сити Израел преодолява груповата фаза, а на четвъртфиналите отпада от България. Двубоят завършва 1:1 в редовното време. Хвърляне на монета праща българския отбор в следващата фаза, а Петър Жеков, Кирил Ивков и компания стигат до сребърните медали в надпреварата, отстъпвайки на Унгария в двубоя за титлата с 1:4.
На Мондиала през 1970 г. Израел се представя повече от достойно. Розентал и колегите му губят в дебюта срещу Уругвай с 0:2, но в последствие печелят историческа първа точка - 1:1 срещу Швеция. В третия двубой Израел е на път да поднесе сензацията на турнира, изпускайки победата срещу бъдещия вицешампион Италия на Джани Ривера, Луиджи Рива и Сандро Мацола. Двубоят завършва 0:0. След края на шампионата Розентал преминава в Мьонхенгладбах.
Две години преди това германският клуб посещава Израел и изиграва контрола срещу националния отбор на страната.
Този мач променя историята в отношенията между Тел Авив и Бон. "Когато у нас се говореше за Германия през 50-те или 60-те години, винаги ставаше дума за войната, за престъпленията, за холокоста - разказва Розентал. - Но тогава вече смятах, че новото поколение, родено след 1945 година, трябва да направи няколко крачки към немците."
По това време е забранено да се карат германски коли в Израел, не се приемат помощи от Бундестага. Двете страни възобновяват дипломатическите си отношения през 1965 година. И далновиден политик като тогавашния канцлер Вили Бранд знае, че сближаването между двете нации може да стане чрез футбола. И планът му сработва с контролата между Борусия и Израел. 30 000 души гледат на живо двубоя на стадиона в Тел Авив. Германският тим печели с 6:0, но Нетцер, Фогтс и останалите звезди на Гладбах печелят симпатиите на феновете. Носени са на ръце от местните след края на двубоя. Изключителен дипломатически успех!
Заслуга за него имат и двамата треньори - Хенес Вайсвайлер на Борусия и Еди Шафер на Израел. Двамата се запознават през 1958 година в Кьолн. А Вайсвайлер е човекът, който изгражда Шафер като треньор в прочутата футболна школа на града край река Рейн. След приятелската среща мениджърът на "жребчетата" Хелмут Грасхоф казва на Розентал, че го иска в състава на Мьонхенгладбах. До този момент нито един израелски футболист не е излизал да играе в чужбина.
"Тогава играех за Макаби Петах Тиква, но трябваше да продавам застраховки, за да живея. От футбол просто не се печелеше - връща се назад Розентал. - Не смятах и че съм достатъчно добър, за да играя в чужбина. Но след резултатите на олимпиадата и световното вече повярвах, че мястото ми е там." Раната в душите на евреите още е жива, затова и офертата от Мьонхенгладбах първоначално се приема с раздразнение от бащата на Розентал.
"Аз съм жив благодарение на футбола. Моят баща е родом от Литва. През 1935 година с еврейския отбор на страната той отива да играе на турнир в Тел Авив и остава там. В следващите години цялото му семейство в Литва е избито от нацистите в концентрационни лагери. Ако беше останал, вероятно нямаше да е жив. Мен също нямаше да ме има - разказва най-болезнената част от историята на семейството Розентал. - Затова и когато темата "Гладбах" дойде на дневен ред, той беше малко разстроен. Защо точно в Германия? Но след като му обясних, той ми даде благословията си. Каза ми: "Щом имаш възможността да играеш в един от топ клубовете на Европа, върви. Но искам да се върнеш някой ден."
Пристигайки в чужбина, Розентал няма право да играе една година. В нея той учи немски и тренира. 11 дни преди дебюта в Бундеслигата през 1972 година се случват атентатите на Олимпийските игри в Мюнхен.
"Това беше много тъжен момент и промени много ситуацията за мен. След този случай посолството в Мюнхен беше закрепило човек, който да следи за безопасността ми. Веднъж трябваше да пътуваме за Либия. Мениджърът Грасхоф ме попита искам ли да пътувам. Казах му, че искам, но вероятно няма да се върна. И контролата бе отменена заради мен", допълва Розентал. Той обаче изкарва само година в Германия. Печели Купата на страната, стига до финала за Купата на УЕФА, а тимът завършва пети в Бундеслигата.
"Трябваше да имам малко повече търпение - прави си равносметка Шмуел. - Но имаше серия от обстоятелства, които ме накараха да взема решение да напусна. Имах тригодишен договор. Но студът беше нещо ново за мен. Играех за пръв път на сняг. И това свали нивото на моето представяне. Усещах здрава носталгия. Може би трябваше да постъпя като Алан Симонсен, за който също началото беше трудно, но той устоя и достигна до върховете."
През 1973 година Розентал се връща в Макаби Петах Тиква. Според завета на баща си. Но отиването му в Германия е променило много неща в родината.
"Вече се плащаше както трябва. Две години преди това много хора ме определяха като предател. Не само, защото отивах да играя в Германия, а защото изобщо избирах чужбина. Но за две години в родината ни бяха схванали, че моят избор е променил историята на футбола ни изобщо", завършва Розентал.
Той проправя пътеката за своите сънародници към Европа, които достигат до най-силните първенства на Стария континент.
