"Не съм наркоман или престъпник, но пия всеки ден и съм най-големият провал във футбола"

Знаете ли какво означава да бъдете талант? Аз знам. Знам и какво е да си нереализиран талант. Най-големият провал във футбола - това съм аз.

Харесвам тази дума - провал. Не само как звучи, но и защото животът ми е пълен с провали. Но ми е добре така - като чутовен провал. Обичам да ме подценяват.

Не взимам наркотици, както се опитват да го изкарат. Не съм и престъпник, въпреки че можех да бъда. Не обичам да ходя по барове. Обичам да се връщам на едно и също място - стария квартал Nana's kiosk. Ако искате да ме видите, минете.

Пия всеки ден. Как човек като мен стига до това да пие всеки ден? Не мисля, че трябва да ви се обяснявам. Но ще ви кажа, че не е лесно да си нереализиран талант. И всеки ден става все по-тежко.

Викат ми Императора. Представете си само... Момче от фавелата, което в Европа получава прякора Императора. Как обясняваш подобно нещо? И до днес не мога да го разбера. Може би все пак съм бил добър в това-онова.

Много хора не разбират защо напуснах славата на стадионите, за да се върна в стария квартал и да пия до забрава. Защото в един момент така пожелах, но не искам да разказвам за това сега.

Sportcafe Ретро

Роналдо обожаваше алкохола и пиеше дори на тренировките. Даваше интервюта срещу бира и превземаше клубовете с Виери

Бразилецът бе феноменален и с чаша в ръка

От дълги години живея Barra da Tijuca - тузарската част на Рио, но пъпът ми е хвърлен във фавелата. Vila Cruzeiro. Complexo Da Penha... Тук съм играл повече футбол, отколкото на "Сан Сиро". Със сигурност.

Тук баща ми беше истински щастлив. Всички го знаеха и му викаха Мириньо. Всяка неделя ме будеше, стягахме раницата и ме водеше на терена. Отборът ни се казваше Ханг. Дълго време играеш с фланелката с жълто и синьо. Дори когато бях в Европа, това бяха моите цветове.

През 2002-ра, вече бях в Парма, се върнах по време на почивката и пристигнах директно на терените в Крузейро. Дори не се отбих вкъщи да видя мама.

Обиколих квартала и събрах тайфата. С най-добрия ми приятел от детството - Жоржиньо, правехме страшни лудории. Обикаляхме квартала, играехме футбол и скачахме от бар на бар. Губехме се със седмици.

Един от големите съперници на Ханг беше Чака Куенте. Срещнахме ги на финал в аматьорската лига. Бях в Парма, а баща ми се обаждаше по телефона и казваше: "Писал съм те за лигата, момче. Останалите треперят. Всеки ден ги плаша, че моето черно момче пристига." Те мрънкат, че не било честно, но на мен не ми пука - ще играеш."

И разбира се, че играх! Баща ми нареди състава. Ричард беше в защита, но имаше по-силен шут и от мен. Всички в стената се наси**ха, когато биеше фаулове...

Жоржиньо беше по лявото крило - нашият №7. В атака: Франк, Динго - нашата "десетка", и Адриано.

Този отбор можеше да играе в Шампионската лига.

Само си представете - жега в Рио, типично за края на годината. Силна музика. Самба. Турбо секси брюнетки се разхождат. О, татко, който ни гледаш отгоре, смили се над мен. Няма нищо по-красиво на тази земя, братко.

Спечелихме финала. Фойерверки във фавелата. Красота. Наистина велико.

На терена се научих и да пия. Но баща ми беше строг. Не ми позволяваше да пия, още по-малко, когато бях дете.

Спомням си първия път, в който ме хвана с чаша в ръка. Бях на 14 и празнувахме, защото ни бяха сложили прожектори на терена. Беше пълно с народ, спретнахме си барбекю. Самба. Тогава не обичах да пия, но щом гърлото ми усети тънката пяна за първи път, се влюбих в този специален вкус. Бях намерил нов начин да се забавлявам.

Майка ми ме видя, но не реагира. Но баща ми... Затича се към мен и крясна: "Стой там!" Майка ми и лелите ми се опитаха да го успокоят, да му кажат, че не се е случило кой знае какво. Но нямаше как да го убедят.

Старецът беше полудял. Изтръгна чашата от ръката ми и каза: "Не съм те учил на това, синко."

Мириньо беше един от лидерите на Vila Cruzeiro. Всички го уважаваха. Той беше пример и разбираше от футбол. Винаги се е опитвал да спира децата да правят глупости. Искаше от тях да ритат топка и да се справят добре в училище.

Баща му е пиел много. Истински алкохолик. От това умря. Затова винаги когато видеше дете с алкохол, взимаше чашата или бутилката и я чупеше в земята. Ако това не помагаше, сваляше ченето си и го пускаше в чашите ни с пиене. Истинска легенда. Колко много ми липсва...

Смъртта на баща ми промени живота ми. И до днес не мога да го преживея. Всичко започна тук, в тази общност, която толкова много обичам.

Vila Cruzeiro не е най-доброто място на света. Точно обратното. Това място наистина е опасно. Животът е тежък. Хората страдат. С дни мога да изброявам приятелите ми, които бяха убити. Който успя, се спаси и сега живее другаде.

Баща ми беше застрелян от случаен куршум, докато беше на парти в Крузейро. Изобщо нямаше нищо общо с онази бъркотия. Куршумът е влязъл през челото му и се забил в задната част на черепа. Лекарите не успяха да го извадят. След това семейството ми не беше същото. Баща ми имаше постоянни пристъпи.

Виждали ли сте човек да изпада в епилептичен шок? Не искате да го виждате, повярвайте ми. Страшно е.

Бях на 10 г., когато простреляха баща ми. Израснах с кризите му. Мириньо повече не можеше да работи. Цялата отговорност да изхранва къщата падна на плещите на майка ми. И тя я пое.

Разчиташе и на помощта на съседите. И те помагаха. Тук всички преживяват с малко. Никой няма повече. Една съседка ѝ даваше яйца, за да може майка ми да ги продава и да ми купи нещо. След това ѝ връщаше парите.

Друга ѝ даваше купони за храна. Без тези хора нямаше да мога да постигна нищо. Нищо!

Баща ми си стоеше вкъщи. Майка ми работеше за двама, а баба ми ме водеше на тренировки. Водеше на училище и после във Фламенго.

Краят на годината е важен момент за семейството ми. Винаги се събираме всички. Беше пренаселено у нас, защото Мириньо беше важна особа. Такава беше традицията. Същото беше и за Нова година, всички от фавелата се събирахме пред нас.

Още първата зима в Интер бе сериозен удар за мен. По Коледа е мразовито в Милано. Бях сам в апартамента си и ме удари депресията. Смразяващо време в Северна Италия. Всички са облечени в черни дрехи. Улиците са пусти. Дните са кратки. Влажно е. Не ми се правеше нищо. А носталгията по вкъщи направи нещата напълно непоносими.

Но Зеедорф беше страхотен приятел. Той и жена му бяха приготвили вечеря за по-близките си хора на Бъдни вечер и ме поканиха. Всичко беше страхотно и много вкусно. Изключително елегантно. Но истината е, че ми се щеше да съм в Рио де Жанейро.

Не прекарах много време с тях. Извиних се и си тръгнах. От апартамента, който наричах свой дом, се обадих вкъщи: "Здрасти, мамо, Честита Коледа." Тя отговори с: "Честита Коледа, синко. Липсваш ми. Всички са тук. Липсваш и на тях."

Зад нея хората се смееха. Лелите ми свиреха на барабани. Не се сдържах и започнах да плача.

Майка ми ме попита дали съм добре. Излъгах, че съм добре и че се прибирам от приятел. "При нас ще има и сладки работи", каза тя. Ле-ле, това ми повлия. Сладориите на баба са най-добрите.

"Супер, мамо. Приятно. Добър апетит. Не се притеснявайте, всичко е наред при мен."

Бях съкрушен. Взех бутилка водка и сам го изпих. Наливах се и плаках цяла нощ. Пих и плаках толкова много, че по едно време съм припаднал на дивана. Какво можех да направя? Нали исках да съм в Милано? Цял живот съм мечтаел да бъда футболист.

Беше ми даден шанс да играя в Европа. Животът на семейството ми се подобри благодарение на това, което Господ направи за мен. Цената, която аз трябваше да платя, бе миниатюрна в сравнение с това, което можеше да се случи, ако не я платя. Но това не ме правеше по-щастлив.

Снимка: Getty Images

Когато "избягах" от Интер и напуснах Италия, дойдох тук, за да се крия - в Крузейро. Обиколих целия комплекс за три дни. Никой не ме намери. Нямаше как. Правило №1 във фавелата е да си държиш устата затворена. Да не мислите, че някой ще ме издаде? Тук няма доносници.

Пресата в Италия беше полудяла. Полицията в Рио дори проведе "спасителна" операция. Говореха, че съм бил отвлечен. Бе, вие луди ли сте? Как си представяте някой тук да ми направи нещо... На мен, дете от фавелата?

Нуждаех се от свободата си. В Италия всеки ми вреше камера в лицето. Тук ги нямаме тези. Когато съм във фавелата, никой не знае какво правя. Това им беше проблемът - не успяха да го проумеят.

Тук не говорим за пиене или жени, още по-малко заради наркотици. Става въпрос за свобода. Трябваше ми мир. Исках да се чувствам жив. Исках да се почувствам човек отново. Поне малко. Това е истината.

Пробвах всичко. Договорих се с Роберто Манчини. Дадох всичко от себе си за Жозе Моуриньо. Плаках на рамото на Морати. Но не успях да направя това, което искаха от мен. Бях в добро състояние няколко седмици. Не пипах алкохол, тренирах като кон, но винаги изскачаше нещо. Отново и отново. Всички ме обвиняваха. Не можех да го търпя повече.

Хората се чудеха как съм се отказал от седем милиона евро на година, за да се върна във фавелата. Но аз знам какво направих. Избягах, защото не бях добре. Тук ми е спокойно. Тук мога да се разхождам бос и гол, само по шорти. За мен Vila Cruzeiro е спокойствие. Тук слушам музика с приятели, говорим си за детството, танцувам и спим на пода.

Във всяка уличка тук виждам баща си. Какво повече мога да искам? Дори не водя жени тук. Да не говорим да се забърквам с жените от квартала. Търся единствено спокойствие.

Затова продължавам да се връщам тук. Тук наистина ме уважават. Тук е моята история. Тук съм научил какво означава общност.

Vila Cruzeiro не е най-доброто място на света. Vila Cruzeiro е моето място.

Sportcafe Видео

Тъжното видео на пияния Адриано, за което всички говорят

Бразилецът беше титан в пика си, но сега е развалина