Ако се поразровите за чудака на име Дънкан Макензи, ще откриете интересни неща. В края на 60-те години е нападател на Нотингам Форест и бележи с добра честота. След това играе в отбори като Лийдс, Андерлехт, Евертън, Челси и Блекбърн, а в началото на 80-те стига и до Щатите.
Не блести с особени физически данни, но по-старите поколения запалянковци на Острова биха ви убедили, че е бил доста сносен футболист. Някои биха наредили и немалко суперлативи след името му.
Дънкан обаче се прочува и с друго - постоянно "връзва" басове със съотборниците си и прави щури неща. Коронният му номер е да... прескача автомобили.
Всичко започва с облог за 5 паунда, че ще успее да прелети над MINI Cooper и нападателят успява. Окрилен от успеха си, играчът превръща прескачането на коли в свое хоби и запазена марка. И не на последно място - в добър източник на доходи.
Когато пристига през 1969 г. във Форест, 19-годишният нападател подписва договор със заплата от 12 лири на седмица. Колко му трябва на един младок? Парите не са никак малко и играе в голям отбор.
На "Сити граунд" имат традиция след всяка тренировка футболистите да пият студена лимонада. Чудесно. Но каните с тонизиращата напитка са само две, а жадните - 20-ина яки момчета. Знаете за какво иде реч. На български му казваме "кой превари - той завари".
Та така и с Дънкан. Искал да е сред първите стигнали до студената лимонада и с времето си изградил тактика.
"Ако се позабавиш малко, не оставаше нищо. Затова не минавах по нормалния път към съблекалнята, а прескачах оградата от жив плет. Той беше висок около метър и половина", спомня си Макензи.
Забелязвайки съотборника си, няколко от играчите на Форест му предлагат бас за 5 паунда, че не може да прескочи мини купъра на един от треньорите на тима. Макензи с готовност се съгласява. Знае, че може да го направи, тъй като колата е видимо по-ниска от живия плет, който прескача, за да стигне до лимонадата.
"Това беше почти половината от заплатата ми. Нямах нужда от втора подкана. Прескочих MINI-то, сякаш не съществуваше. По-късно и други съотборници искаха да връзваме басове и за техните автомобили. Печелех повече пари, прескачайки коли, отколкото от футбола", разказва бившият нападател.
Той продължава да прави трика си и по време на престоя си в Лийдс.
Озовава се в йоркшърския клуб благодарение на великия Брайън Клъф, който напуска след само 44 дни, но това време му е предостатъчно, за да уреди сделката за голмайстора на Форест. За разлика от Клъфи, Макензи остава дълго в клуба в Лийдс и престоят му се оказва доста успешен.
На 3 май 1976 г. "Елънд роуд" е препълнен в очакване на мач срещу Нюкасъл, а Дънкан прелите над още един мини купър на пистата на стадиона - този на съотборника му Пол Рийни.
Макензи отлично помни реакцията на мениджъра на Лийдс Джими Армфийлд, а също така и отзвука, който полетът му предизвиква в цяла Великобритания.
"Армфийлд стоеше и издуха дима от лулата си, след което ми каза: "Много добър скок, момче, но никога повече не прави така." Но в много отношения това е най-доброто нещо, което съм правил. Където и да отидех, всички знаеха за моите скокове. В цялата страна имаше деца, които се опитваха да повтарят моя трик. По онова време броят на почупените ръце и крака бе най-високият в историята. Някакъв луд дори се опитал да прескочи колата, докато се движи срещу него. Едва оцелял...", спомня си Дънкан.
Но прескачането на коли не е единственото умение на родения в Гримзби футболист-шоумен.
По време на периода си в Лийдс той се обзалага със съотборника си Норман Хънтър, че може да прехвърли терена на "Елънд роуд" от ръка с топка за голф.
"Норман се обзаложи, че не мога да го направя. Направих няколко крачки и я метнах толкова далеч, че никога повече не видяхме тази топка", гордее се Макензи.
Днес, вече прехвърлил 70-те, можеше да се гордее и с още по-успешна кариера на терена, но причините да не е така са много. Само една от тях е фактът, че имало дни, в които пушел по три кутии цигари.
А преди да отиде в Лийдс от него се интересува лично великият водач на Ливърпул Бил Шенкли.
"Бил съжаляваше, че не ме е взел в Ливърпул от Форест. Каза ми, че ако бях отишъл при него, щях да запиша 100 мача за националния отбор Англия и да стана един най-големите нападатели на страната", твърди Макензи.
През 1976 г. Дънкан все пак пристига в града на Бийтълс, но за да подпише с Евертън. За националния отбор пък така и не записва нито едно участие. Съдба.
Но не съжалява за нищо и гледа през рамо към миналите дни с широка усмивка на лицето.
"Не бих променил нищо в кариерата си. Имах късмета да се наслаждавам на всяка минута от живота си на футболист. Когато можеш да прескачаш коли, контузиите те подминават. Най-голямата ми дарба беше шестото ми чувство. Знаех кога нещо ме приближава, кога нещо ме заплашва. Просто чувствах нещата."
