Днес вече можем да си дадем сметка, че пикът на онзи отбор беше на 13 септември 2005 г.
Вярно, впоследствие Олимпик Лион щеше да спечели още три поредни домашни титли и щеше да достигне полуфинал в Шампионската лига почти пет години по-късно, но тогава вече висеше на ръба на скалата.
Докато в онази вечер на "Стад де Жерлан" все още беше на абсолютния си връх в игрови план.
Месеци по-рано Лион беше отпразнувал четвърти пореден шампионски трофей в Лига 1, след като беше завършил на 12 т. пред втория Лил и вътрешната конкуренция не го плашеше.
В Шампионската лига пък тимът беше отпаднал два пъти поред на четвъртфинал след разочарования срещу Порто и ПСВ Айндховен. С идеята да подобрят това представяне, "хлапетата" стартираха поредната си кампания в Лигата на богатите с мач срещу звездния Реал Мадрид.
Естествено, че Реал беше фаворитът в този мач, нямаше как да не е с играчи като Раул, Роберто Карлос, Робиньо, Дейвид Бекъм, Иван Елгера и Икер Касияс - всички те в титулярния състав. Там бяха също младият Серхио Рамос и железният халф Томас Гравесен.
Дори без контузените Зинедин Зидан и Роналдо, това си беше същински дрийм тим.
Първият половин час обаче беше сензационен и гостите бяха шокирани от три гола в тяхната врата.
Ефективното нападение и коравата защита на Лион вършеха страхотна работа, а в центъра на всичко беше Жуниньо Пернамбукано - великият майстор на преките свободни удари, който дърпаше конците в халфовата линия на французите.
Джон Карю отбеляза първото попадение за домакините, след като минимално отклони с глава изстрел от фал на Жуниньо.
Няколко минути по-късно бразилецът вкара директно от пряк свободен удар от още по-голяма дистанция и направи Касияс за смях с един от специалните си удари, превърнали го в легенда.
Скоро Силвен Вилтор порази за трети път мрежата на Реал, а преди почивката остана време и Жуниньо да си спечели дузпа и сам да я пропусне.
Пропускът не развали настроението в Лион, защото резултатът си остана 3:0 до края и "кралете" бяха напълно подчинени. Сякаш най-сетне в тима чувстваха, че са способни на всичко не само на домашната сцена, но и в Европа.
"Беше прекрасен мач и вкарахме в точните моменти", радваше се треньорът Жерар Улие след двубоя. "Опасявах се, че ще подходим със страхопочитание, но играчите отговориха на предизвикателството".
"Дори да бяхме загубили, щях да продължа да мечтая за финала. Много съм уверен в отбора си, способни сме да се противопоставим на всеки в Европа".
В следващите мачове съставът продължи да подкрепя с играта си думите на Улие.
Лион взе 16 точки от 18 възможни в своята група и не успя да спечели единствено гостуването на "Бернабеу", което завърши 1:1.
В елиминациите "хлапетата" си отмъстиха на Айндховен за отпадането в предходния сезон и отнесоха нидерландците с общ резултат 5:0, за да срещнат Милан на четвъртфинала.
Тогава "росонерите" имаха един от най-силните отбори в историята си - с Кака, Шевченко, Филипо Индзаги, Пирло, Гатузо, Зеедорф. Нулевото равенство в първия мач беше последвано от далеч по-драматичен реванш с емоционален край.
На "Сан Сиро" Лион беше на броени секунди от отстраняване на миланския гранд, тъй като до последно резултатът беше 1:1. Индзаги беше извел домакините напред, но Жуниньо беше предизвикал хаос с едно центриране от пряк свободен удар и Диара беше изравнил с глава.
В 89-ата минута обаче Индзаги се разписа още веднъж с типичен за него гол с добавка на празна врата, след като изстрел на Шевченко се отби и от двете греди.
Лион хвърли всичко в предни позиции и в продължението допусна още едно попадение, дело на украинеца.
Показателно за амбициите на френския клуб по това време беше огромното разочарование от трите поредни четвъртфинала - в Лион знаеха, че имат всичко необходимо, за да изкачат европейския връх и регулярно класиране сред последните 8 нямаше как да ги удовлетвори.
Години по-късно онзи тим на Лион се радва на митичен статут не само заради красивия футбол и заради магиите на Жуниньо.
Подобни проблясъци на величие за по няколко години свързваме с времето преди тоталната комерсиализация да завладее футбола. Реймс, Хъдърсфийлд, Нотингам Форест, Про Верчели - това са клубове, радвали се на кратки славни периоди, преди да западнат трайно и широката аудитория съвсем да забрави за тях.
Лион не претърпя чак такъв спад, но и няма скоро да се доближи до уникалния период със 7 поредни титли между 2002 и 2008-а. Това са и единствените титли на Франция в историята на клуба.
Девет поредни сезона клубът успяваше да се класира за елиминациите в Шампионската лига - не го беше правил никога преди това, не го е постигал и впоследствие.
Все пак краткият спектакъл под светлината на прожекторите беше зрелищен и съдържателен, а главните герои в него заслужават да си спомним за тях.
Внушителният норвежки нападател Джон Карю беше подпомаган по флановете от Флоран Малуда и Силвен Вилтор.
Триото в халфовата линия обикновено се състоеше от Жуниньо, Мамаду Диара и Тиаго. Централна двойка защитници бяха железните бразилци Крис и Клаудио Касапа, отляво играеше Ерик Абидал, а на вратата беше френският национал Грегори Купе.
В онази прочута победа над Реал през 2005 г., футболисти като Сидни Гову, Фред и Хатем Бен Арфа даже не можеха да пробият в титулярния състав и бяха на пейката.
А, за малко да забравим - тогава във френския хегемон първите си стъпки във футбола правеше и един неопитен, младолик нападател на име Карим Бензема.
Дори когато разполагаш с такъв отбор обаче, спечелването на Шампионската лига е свързано и с известна доза шанс, съвпадение на благоприятни обстоятелства и безброй малки детайли. Лион не успя да извърви последната крачка в годините, когато беше напълно способен да го направи.
А после настъпи спадът.
Би било твърде лесно и донякъде подвеждащо да обясним залеза на големия Лион с наливането на катарските милиони в Пари Сен Жермен.
"Хлапетата" вече вървяха надолу, когато Насер Ал-Хелайфи беше представен като президент на ПСЖ през есента на 2011 г.
В Лион сами са си виновни за краха, започнал с напускането на Улие през 2007 г. Легендарният треньор беше недоволен от изискванията на президента Жан-Мишел Олас за по-голям успех на европейската сцена.
С Улие си тръгнаха и Малуда, Абидал и Тиаго с трансфери в топ клубове.
Ален Перен беше избран за нов треньор и спечели дубъл, но пукнатините вече си личаха. Върховите години на Лион бяха преминали, макар че през 2010 г. беше достигнат полуфинал в Шампионската лига.
Тогава френският клуб отстрани добрия си познайник Реал Мадрид, а няколко ключови играчи като Уго Лорис, Миралем Пянич и Лисандро Лопес придаваха класата. Но срещу Байерн Мюнхен на полуфинала вече шансове нямаше.
Оттогава на няколко пъти Лион стана вицешампион на Франция и все още периодично събира класни играчи на едно място, а през 2020 г. отново игра полуфинал в Шампионската лига.
Още веднъж обаче Байерн се оказа твърде силен, а макар че французите играха храбро, нямаше как да бъдат сравнявани със златния състав отпреди петнайсетина години.
Просто онзи Лион беше красив символ на своето време - и затова спомените за него предизвикват толкова силна носталгия.
