Жените воини от сериалите са сами срещу света

Ако сте гледали "Игра на тронове" тази година, може да помните сцена във финала на четвъртия сезон, когато Аря Старк среща своята потенциална пазителка Бриен Тартска на усоен планински склон. Бриен казва на Аря, че се е заклела да я пази, но когато най-малкото от децата на Нед Старк научава, че спасителката й е свързана по някакъв начин с дома Ланистър, лицето й става като каменно. "Не ме интересува какво си се заклела" озъбва се тя. (Браво, Мейзи Уилямс.)

Аря е твърдо решена да действа сама.

За хората, които редовно наблюдават общия попкултурен пейзаж, това е само единият от двата важни момента през 2014-та, в които образите на спасители са излишни.

По средата на "Игрите на глада: Сойка-присмехулка част 1", Катнис Евърдийн стои върху куп бели рози и отломки, осъзнавайки, че това, което са я убедили да прави - да стане фотогеничното лице на бунтовническата пропаганда - няма да спаси любимия й Пита Маларк.

Всъщност то води до изтезания и евентуална смърт за него. И нещо в нея се променя. "Той ще убие Пита", повтаря неохотно превърналата се в Жана д'Арк героиня на Дженифър Лорънс.

И макар да е заобиколена от хора, тя изведнъж е отново сама, точно като Аря.

Ситуацията за всеки от тези двама герои е неизмеримо ужасна - но зрителите поглъщат с интерес страданията, битките с мечове и магиите на Катнис и Аря.

Някои виждат ирония в бягството на публиката във фентъзито и допълнително доказателство, че е по-лесно за хората да се вманиачават по измислен свят, отколкото да се справят с реалността.

Но пък може да се твърди, че Аря и Катнис са огледало на определен тип стремеж към оцеляване в реалността.

Авторитетите се приемат със скептицизъм или с оправдан страх.

Родителите са отсъстващи или безполезни, а тези защитни фигури, които биха изглеждали като потенциални техни заместители - вашите Сандор Клегейновци и Хеймич Абърнатовци - са смазани и ненадеждни.

И на хартия, и на екрана, тези млади жени-воини са преминали през чудовищни травми.

Аря си рецитира всяка нощ списък с враговете си; Катнис пък не може да има доверие дори на хората, които са я "спасили" от арената.

Общността от хора, които наистина биха могли да ги утешат, е болезнено малка: Катнис реално има само Пита, а Аря - желанието си да открие Джон Сноу.

Някои филмови критици като Ендрю О'Хехир твърдят, че "Игрите на глада", макар и неволно, представят нещо като възгледите на Чаената партия за света.

Но индивидуализмът, който Аря и Катнис въплъщават, не е философски. Той не е придобит от четене на събраните съчинения на Айн Ранд или речите на Ранд Пол.

Той е познат на всяка жена, която не е съобщила за сексуален тормоз, защото е знаела, че няма да й повярват.

И на всеки цветнокож, който не вика полиция, защото знае, че полицията няма за цел да му служи и да го защитава.

Младите и жертвите на злоупотреба усещат особено силно това напрежение. Историите в новините за достъпа до аборти, домашно насилие, сексуален тормоз и различни други престъпления срещу жени не изглежда скоро да имат край.

Те се точат с години, десетилетия, поколения - винаги без решение, и никога не са обект на директна борба.

Аря и Катнис са оставени да живеят с раните си - но те знаят, че могат да оцелеят и с тях. (Тези, които са чели/четат съответните поредици от книги, знаят, че и двете героини бавно започват да изграждат наново нараненото си "аз", след като се изолират. Отново сами, естествено).

Въпреки че и Аря, и Катнис боравят умело с оръжията, те нямат свръхсили, които да ги превеждат през физическото и емоционално минно поле.

Те имат само волята да преминат през това - нещо, което винаги трябва да бъде направено от човек самостоятелно - и не е нужно да живеете в антиутопично бъдеще или да сте изправени пред дракони, за да го осъзнаете.

За много от нас, и особено за младите жени, влиянието на популярната култура остава за цял живот.

Този модел на уморени от битки героини изглежда нов, защото дава своеобразен шаблон за сила, който уверява хората, че може да преживееш всичко, без значение колко тежко е, без значение, че никой не идва да те спаси.

Нещо като вид мрачно самоуважение, което ви дава волята да продължите напред.