The Witcher - средняшко фентъзи, изнесено от мускулестите рамене на Хенри Кавил

"Coss a toin to your Witcher, O'Valley of plenty, O'Valley of plenty... oh-oh-ooooh!"

Песента на барда Лютичето (Jaskier) е онова, което най-силно се набива в главите на зрителите, дали шанс на  - новия фентъзи сериал на Netflix.

Продукцията, която разчита на мускулите на Хенри Кавил и на популярността на едноименните видеоигри (по поредицата "Вещерът" на полския писател Анджей Сапковски), упорито е заседнала в полето на "средняшките" сериали.

Нито големият бюджет, нито визуалните ефекти и декорите, могат да я измъкнат от там, но това не означава, че сериалът не е развлекателен. Напротив.

Ако искате доза "мечове и магия", магьоснички по голи гърди, дуели с прекрасна хореография в едно по-мрачно фентъзи с хорър елементи - отдайте се смело на осемте епизода на първи сезон. Търсите ли задълбочен сценарий, перфектна игра и почти филмова режисура, по-добре се ориентирайте в друга посока.

Историята на The Witcher ни запраща на Континента - фентъзи свят, който е населен не само с хора, но и с елфи, джуджета и десетки видове чудовища. Гералт от Ривия (Хенри Кавил) е вещер - човек, превърнат в мутант със способности, необходими за справяне с всяко едно от тези чудовища. Разбира се, срещу подходящото заплащане, защото все пак и вещерът си има нужди - трябва да има с какво да плати за храна, пиене и неангажираща женска компания.

Проблемът е, че въпреки ползата от тях, вещерите не са по-добре приети от чудовищата, които избиват. А Гералт, колкото и мълчалив да е, често се оказва забъркан и в допълнителни неприятности с най-страшния вид "чудовище" - хората.

Освен неговия път проследяваме и този на Йенефер - гърбаво момиче, което притежава редкия дар да се възползва от магията в този свят. Това ще я отведе от фермата на презиращия й баща до училище за магьосници, където тя да разгърне истинския си потенциал или да бъде заличена от историята.

За финал я има Цирила (така е преведено името й от полски на български в книгите от поредицата, в сериала се произнася "Сирила"). Внучка на кралицата на малкото кралство Цинтра, тя е принудена да напусне дома си и да тръгне на едно изпълнено с опасности пътуване в търсене на единствения човек, който може да я предпази - самият Гералт.

За разлика от книгите, тези три сюжетни линии в сериала вървят паралелно, а на някои зрители ще им трябва време да наредят в главите си кое се случва "сега", кое в миналото и кое - в още по-далечното минало.

Нужен е цял сезон, за да се синхронизират тези разминавания и зрителят да спре да се чувства сякаш гледа филм, написан от братята Нолан.

Идеята за паралелно разказване обаче помага за това, още от самото начало да се запознаем не само с Гералт, но и с другите важни герои, показва ни техния произход и мотивация. За да осъществи това обаче шоурънърът Лорън Шмид Хизрик ("Западното крило", Daredevil) е трябвало доста сериозно да запълва празнините, които Сапковски е оставил на страниците си и за които само загатва на места. Това включва и измислянето на нови събития - като страшно разтегнатата история на Цирила например - а първите два епизода по-скоро трябва да бъдат преглътнати като увод, докато случващото се на екрана стане по-интересно.

Похвално в случая е, че Шмид Хизрик се е опитала да даде по-пълна представа за случващото се в политиката на Континента - за разлика от разпокъсаните сцени в тази насока, които книгите предлагат. Успехът на Game of Thrones сред масовата публика в някаква степен се дължеше и на интересни политически и придворни интриги, а в света на The Witcher такива също има не малко.

Въпреки някои сполучливи идеи, сценарият не блести особено. Добавете към това и една не особено вдъхновена режисура, най-вече в първите два епизода, и ще разберете защо определяме The Witcher като средняшки. На места сериалът полъхва на евтиния, носталгично напомняща за класически фентъзи шоута като "Херкулес" с Кевин Сорбо или "Зина, принцесата войн". Но да те сравняват със сериал от стария каталог на "Диема" едва ли е добре за продукция с висок бюджет.

Това, което спасява сериала, е Хенри Кавил.

Британецът, който зрителите познават като Супермен (Man of Steel, Batman v. Superman, Justice League) и мустакатия агент Уокър от Mission: Impossible - Fallout, по-скоро успешно преборва опасенията около избора си за ролята. Той влиза в кожата на Гералт толкова убедително, че и самият Сапковски да каже, че както Виго Мортенсен завинаги ще остане Арагорн, така и лицето на Кавил вече остава в историята като това на вещера.

Влязъл в най-добрата си физическа форма (а говорим за човека, играл Супермен), актьорът определено прилича на някой, който може да се бори със свръхестествени чудовища или цяла група двуноги противници. За сметка на това играта му не е толкова впечатляваща. На Кавил определено му личи, че е фен на The Witcher 3: The Wild Hunt - той по-скоро играе версията на персонажа от играта на студиото CD Projekt Red, отколкото да създава своя собствена версия на Гералт от книгите.

В това обаче няма нищо лошо, когато е така сполучливо като в случая - а и така феновете на игрите ще се почувстват в свои води, въпреки че между двете адаптации има очевидни разлики. Честите ругатни и постоянното "Хммм" на Кавил, както и почти батмановото му ръмжене, до края на сезона вече дори те забавляват. И неслучайно станаха основата за игра с надпиване за по-смелите зрители…

И докато женската част от аудиторията се възхищава на изсичената мускулатура на актьора в главната роля, за мъжете има предостатъчно женска голота, която да ги върне към някои от най-естетически приятните сцени от Game of Thrones и Rome.

Актьорският талант обаче не е нещо, което да струи от The Witcher. Сякаш по-голямата част от парите, предвидени за актьори, са отишли за хонорара на Кавил, а при избора на лица за другите персонажи се е действало по-бюджетно. Въпреки това младата Фрея Алън е доста сполучлив избор за Цири (Цирила), а с лицето на Еня Чалотра (Йенефер) в един момент свикваш. Разочарования в кастинга обаче не липсва (ще споменем само Трис, която трябваше да е симпатична червенокоска...).

Първоначално шокиращ е и броят на тъмнокожите актьори в сериал, създаден по книга, в която ясно се усеща влиянието на славянската митология и популярни европейски приказки.

Но 2019 г. е - трябва да има "многообразие" и "представителност", което е единственото обяснение за това защо получаваме и тъмнокожи елфи. Ако преглътнете тази особеност на съвременния Холивуд, в един момент цветът на кожата на актьорите спира да ви прави впечатление.

Плюс на The Witcher без съмнение са вече споменатите бойни сцени, в които Гералт преплита меч с някой надценил възможностите си смелчага. Хореографията е на такова високо ниво, че само напомня колко по-ниско се класират останалите аспекти на сериала.

В крайна сметка първият сезон на The Witcher не е перфектен, но по-важното е, че не е и онова разочарование, което можеше да бъде.

Книгите на Сапковски в никакъв случай не са лесни за адаптиране, особено с оглед на неговите експерименти в разказа на места, но Лорън Шмид Хизрик успешно ни дава една своя версия на историята, която не трябва задължително да се припокрива с читателските представи.

Ще се превърне ли The Witcher в нов фентъзи феномен като Game of Thrones? Не. Но това не означава да бъде отписван с лека ръка, особено от зрителите, които харесват фентъзи жанра.

А най-малкото бързо ще научите песничка, която да си припявате под душа...