Човек като се замисли, повечето световни първенства по футбол идват и си отиват. Запомнят се обикновено световният шампион, финалът, първият мач, големите провали и големите успехи, големите изненади, нашето представяне (когато го имаше). Но с годините и първенствата всичко това полека натежава, замъглява се в спомените и в крайна сметка остава повече като статистика, отколкото като някакъв значим спомен.
За разлика от това винаги си спомняме ясно неща като „ей, онова световно го изгледах на морето, тен не можах да хвана, братче" или с кой сме (се) били, пили и веселили, какво се е случило покрай тоя или оня мач и други подобни истории. Няма по-велик сценарист от живота, така че често се оказва, че спомените ни са далеч по-интересни от резултатите от 1986 г. например, когато шампион става Аржентина, а световното се играе в Мексико.
Sportcafe.bg реши да прикани читателите си да разкажат някоя своя забавна история, свързана със световното първенство по футбол. Най-интересните ваши истории ще публикуваме ежедневно по време на цялото световно под рубриката „Моят спомен от световното".
Първият, на когото се падна честта да се поразрови в спомените си, съм (уви!) аз. Не защото съм такъв фен, а защото аз дадох тази умна идея и колегите съответно решиха единодушно, че трябва и сам да я започна. Еми, щом трябва...
Сещам се за поне две забавни истории покрай световното - в различни години и в различни първенства, пък и колко са забавни е друг въпрос, но поне аз със сигурност ще ги помня още дълго.
Първата е в далечната 1982 г. Световното беше в Испания, а аз бях още ученик в гимназията. Като такъв ходя на практика, а специалността ми е „Обществено хранене". С други думи, един ден в седмицата ме обучават за готвач и сервитьор, а в края на учебната година ходя и няколко седмици на стаж по заведенията.
По време на въпросното световно съм точно на такъв стаж заедно с още двама-трима съученици в моден тогава нов бар като сервитьор. Като няма хора, полираме чашите. Като има - обираме празните чаши, отсервираме, сменяме пепелници... такива работи. Предимно си чоплим в носа, редим кубчето на Рубик (тъкмо беше излязло - страшна мания!) и гледаме мачовете от световното на телевизорите в заведението.
Това беше яка новост - телевизори в заведение! Че то в ония времена нямаше телевизори даже в магазина, записваш се и чакаш месеци наред, купуваха се предимно с връзки (ех, милият ни развит социализъм - каква невъобразима идиотщина беше...). А тук сложили телевизори в бара и пускат мачовете по тях!
От една страна готино - гледахме ги и ние, докато уж работехме. От друга - беше пълно с народ и все пак се налагаше и да работим.
Една вечер тъкмо приключвахме смяната за деня и вървеше някакъв много оспорван мач - примерно Западна Германия и Холандия, а заведението - пълно до горе. Разбрахме се с другите стажанти, че всеки прави последна обиколка на района си за отсервиране и сядаме да догледаме мача.
Сега, работата в заведение, особено като си сервитьор, особено като си стажант, е свързана с маса поразии - изпуснати разни прибори, объркани поръчки, някой и друг залян клиент и най-вече счупени чаши. Не помня да са ни ги удържали (плащаха ни за стажа! - нещо като примерно 40 или 60 лв. за няколко седмици работа). Но беше въпрос на чест да не трошиш много - значи си много печен - и ние си ги брояхме. Е какво пък, ще си призная - поне двама от съучениците ми редяха кубчето на Рубик доста по-бързо от мен, но аз имах най-малко счупени чаши за целия стаж. За беда тази въпросна вечер световното щеше да промени това.
За последното отсервиране успях да събера на таблата рекордните 16 джаджи, повечето празни чаши, но и 2-3 бутилки. Тръгнах да се прибирам към бара,, сърфирайки умело между масите с пияници и запалянковци.
И в този момент всички ревнаха „Гооооооооол!". Както се сещате, в такъв момент всички скачат, размахват ръце, крака, шапки, бутилки, бутат се, прегръщат се... - абе, гол. В този критичен миг геройски наклоних таблата наляво, за да избегна лакътя на един от запалянковците, и надолу - за да не я обере пък другият отдясно. И я опазих! Обаче нали и на мен ми беше интересно - вдигнах погледа си към ТВ-то, продължавайки да вървя към бара. Това се оказа грешка.
Точно в този миг някакъв клиент подло подаде изпод масата крак върху пътечката ми и аз се спънах... като за световно. Отлетяха и поднос, и бутилки, и чаши - всичко стана на стъкла точно върху мрамора пред бара и под телевизора, а аз се пльоснах на пода като Бъстър Китън в немите филми от едно време. Някои съученици и днес още ми припомнят този красив момент... И това беше - загубих първенството, не световното, а онова с най-малкото счупени чаши по време на стажа.
Другата случка е далеч по-приятна. През прословутата 1994-та, когато Господ беше българин, по странно стечение на обстоятелствата се озовах в Кипър на работа като DJ (това беше основната ми професия около 20 години).
Помните онова чудо - България беше излязла от групата, отвя Мексико, после размаза Германия и нататък нищо вече не изглеждаше невъзможно, дори и световната титла. До мача с Германия си бях в България и пристигнах в Кипър точно преди този с Италия. На всяко ново място човек има нужда от някакви дреболии, които са му нужни в конкретната страна и обикаляйки леко безцелно курортния град Пафос, аз се напъхах в един неголям и празен в средата на деня супермаркет.
Не помня какво съм си купил, но се наредих на касата. А там някакъв британец се мота и сваля касиерката, като се прави на голям отворко. Само дето нито той е особено отворен, нито касиерката му връзва. Той разтяга някакви локуми, девойката се хили, а аз кротичко покашлювам, белким ме забележат, че имам някакви покупки.
В един кратък миг обаче британецът свършва лафовете и като не знае какво повече да каже, се обръща към футбола. „Ето, довечера например съм заложил 100 лири, че Италия ще победи България. Абсолютно сигурно е! Нали и ти мислиш така?", пита британецът касиерката. „Не, аз не разбирам", клати глава тя. „Ще победи бе, България ще падне! Нали и вие мислите така, господине?", обръща се към мен пичът и ми смига.
Аз обаче го поглеждам лошо и натъртвам „Не, аз изобщо не мисля така!". „Че защо?!", учудва се британецът. „Да не би и вие да сте заложили 100 лири, ама на България?" „Не", отговарям му аз. „И тогава защо мислите, че българите ще победят, те са един голям балон", гледа ме въпросително британецът. „Ми защото съм българин, затова!", отсичам напушено аз, а касиерката прихва да се смее на сконфузения англичанин.
„Е, ама да, вие сте българин, ама няма как да знаете това, не се казвате Стоичков, нали?", продължава да упорства пичът. „Не, аз съм брат му!!!", заявих аз, загубил търпение, бутнах го настрани и сложих продуктите на касата, а девойката окончателно падна от смях, гледайки обърканата физиономия на ухажора си, който просто вече не знаеше какво да каже.
За съжаление, същата вечер наистина загубихме трагично. Но името на България в онова лято беше на почит в Кипър - и сигурно навсякъде другаде по света. В следващите ми месеци на острова всички редовно ми говореха за Стоичков, Балаков (както те му казваха) и даже ме разпитваха не познавам ли някой от тях. Не познавах.
Но две години по-късно пратих в знак на благодарност на собственика на клуба в Ларнака, в който диджействах през 1994-та, визитката си с автограф от Стоичков. Пичът, който беше болен футболен фен, се скъса от кеф и си я сложи в изработена ръчно от него рамка, която после гордо показваше на всичките си приятели. За съжаление, арендата му на клуба изтичаше в същата тази 1994-та и той не я поднови. Иначе сигурно щях още години наред да работя лятно време в Кипър като DJ...
