Бил Шенкли,мениджърът на Ливърпул,имаше неподправено шотландско чувство за хумор: "Всеки път, когато настроението ми се развали, поглеждам класирането и като видя къде е Евертън, то мигновено се оправя"...
Да, но през 1970 г. именно мърсисайдските съперници отвъд "Стенли парк" станаха шампиони,а Ливърпул се добра едва до пето място. Отборът губеше скорост заради неминуемото застаряване на звездите Рони Йейтс, Йън Сейнт Джон и Роджър Хънт - време беше за раздяла с част от героите на шампионския състав от 1966 г. Така Шенкли изпрати скаутите да се поогледат наоколо за нови момчета...
- Хей,Бил! - гласът на Джеф Туентимън звучеше в телефонната слушалка развълнувано - Намерих в Скънторп едно момче, което, басирам се за двойна халба черна бира, ще играе наесен в първия ти отбор!
-Ха, Скънторп от четвърта дивизия и Ливърпул... Приемам облога! Само гледай бирата да е студена - след Евертън най-много мразя топлата бира...
Нисичкото и слабичко момче пристъпи на "Анфийлд".
- Здравей, синко! Знаеш ли за какъв велик клуб ще играеш?
Кевин Кигън знаеше добре - Ливърпул е институция в Англия, мениджърът срещу него - легенда,а прославената трибуна "Коп" - амвон в храма. И 20-годишният младеж сложи уверено подписа си под договора...
Още l своя дебют срещу Нотингам Форест той отбеляза в 12-та минута. Стана безпорен титуляр (никога Шенкли не бе губил бас с по-голяма радост!) и вля своята младежка енергия и вдъхновение към кипящата страст на подмладения отбор. Новите футболисти бяха впечатляващи - Рей Клемънс, Лари Лойд, Стив Хайуей, Джон Тошак, добавени към останалите в клуба Емлин Хюз и Йън Калахън. Това бе страховита смес, забъркана от велик мениджър.
Армията на Шенкс пое отново по пътя към трофеите... Първо бе спечелен дубъл - шампионска титла и Купа на УЕФА през 1973 г. с два гола на Кигън на финала срещу Борусия (Мьонхенгладбах).
Той бе изградил просто телепатична връзка с големия уелски стрелец Тошак, а, като се прибавеше и скоростта и дрибъла на ирландското крило Хайуей, нападението добиваше кинжална острота.
Страст и буря - това бе Ливърпул в тези години. Кевин изнасяше топката в неуморими рейдове, мислеше и действаше мигновено, притежаваше огромен запас от находчиви хрумвания, а головете му караха "Коп" 90 минути да не спира със своите песни на триумфа...
С Кигън Ливърпул спечели още 2 шампионски титли и 1 Купа на УЕФА.
И ето че през 1977 г. отборът стигна и до финала за Купата на европейските шампиони в Рим. Девет от десет експерти предрекоха успех за стария враг Борусия (Мьонхенгладбах), а Берти Фогтс - неумолимият гладиатор, бе убеден, че ще хване Кигън в железните си клещи. Все пак само преди три години той беше обезвредил не кой да е, а Йохан Кройф!
Но малкият голям англичанин го оставяше далеч зад себе си по време на мача, а Ливърпул превзе Вечния град и вдигна европейската купа...
Дал всичко на червения клуб, асът от "Анфийлд" бе решил да потърси ново предизвикателство. "Чувствах, че развитието ми бе спряло. Аз бях добър играч от велик отбор, но исках да разбера какво мога да постигна, ако започна отначало"...
Хамбургер Шпортферайн бе идеалното място за това. Отборът не беще колос в Бундеслигата, а и от 18 години нямаше шампионска титла. Началото бе трудно, обстановката - необичайна, както и езикът.
Но после дойде промяната - Кигън се превърна отново в неуморимия плеймейкър и безпощаден стрелец. "Имах чувството, че играя със сянката му" - думите на славния Румениге от Байерн звучаха без следа от куртоазия. „Умееше да бъде винаги в центъра на играта, пред очите на всички и въпреки това действията му бяха изненадващи", добавя легендарният нападател.
На следващата година Хамбургер стана шампион, а Кигън спечели в две последователни години „Златната топка".
След това той реши да се завърне отново на мъгливия Албион, търсейки поредното предизвикателство в по-скромен тим - Саутхемптън. Отборът на английския Юг бе преобразен в кратки срокове и ако мениджърът Лори Макменеми се бе вслушал в съветите на Кигън за подсилване на отбраната, би могло да се стигне и до шампионски финиш.
Последната спирка в края на неговата забележителна кариера бе Нюкасъл Юнайтед. Далеч на север, в страната на „джордитата", зрелищният футбол бе на необикновен пиедистал - посредствеността не би могла да бъде никога добродетел в този странен футболен град.
Той чакаше своите герои да върнат отбора във висшия ешалон. Заедно с добрия си приятел от Ливърпул Тери Макдърмът и младите Питър Биърдсли и Крис Уодъл Кийгън предизвика еуфория сред феновете от Тайнисайд - той бе отново дързък, прецизен, голям...
"Да играеш за страната си е безусловна привилегия, няма по-голяма чест от това", казваше той. С фланелката с трите лъва „крал" Кев (както го наричаха почитателите му) изигра 63 мача, бе капитан 31 пъти и отбеляза 21 гола.
Изключително красиво бе попадението му срещу Аржентина, когато действащия световен шампион бе повален през 1980 г. на "Уембли".
И тук, в националния отбор той изгради още една почти телепатична връзка с друг знаменит футболист - Тревър Брукинг. Те можеха да се намерят на терена и с вързани очи, а много защити почувстаха опустошителното им взаимодействие.
Но съдбата бе безмилостно иронична към тях - след като се раздадоха, за да сбъднат мечтата си и да класират Англия за Световните финали в Испания, там те играха повече... голф, отколкото футбол поради контузии и участваха само в последния мач точно 26 минути...
Старият мъдрец Шенкли,чийто прах отдавна беше разпилян над терена на "Анфийлд", казваше, че "Футболът не е въпрос на живот и смърт, а нещо много повече".
Може би е имал предвид любовта на ликуващите тълпи, която се предава по странен начин и завладява всяка фибра от тялото. И, дори останал без дъх, те кара да се раздаваш отново и отново. Както го правеше и Кевин Кигън, наречен "Господин Съвършенство".
