Професия „диагонал”

Богдан Млъчков 25.09.2015, 12:37

САЩ – треньорът на американците Джон Спъроу разчита като диагонал на Матю Андерсън, който стандартно е посрещач и продължава да играе като такъв в клубния си отбор „Зенит”. Андерсън притежава блестяща техника, помага в посрещане, когато е необходимо (освобождавайки Тейлър Сандър или Аарън Ръсел от задълженията им в тази фаза на играта с цел да се концентрират изцяло върху мисълта за атака „пайп”), а освен това решава обичайния проблем с непривичната за диагоналите от старото поколение атака от зона четири.

Полша – ситуацията при „дружината” е подобна на американската, но притежава и свой собствен нюанс. След като остави дългогодишния посрещач Бартош Курек извън състава за Световното първенство през 2014, на което поляците спечелиха титлата, тази година треньорът Стефан Антига отново се обърна към звездата си, но по-съвършено различен начин – прати го на позицията на диагонала, а Курек пасна като дялан камък. След новото отказване от националната гарнитура на Мариуш Влазли, „диагоналният” проблем на Полша се възобнови със страшна сила – при липсата на Влазли поляците изпробваха доста състезатели, но всички те (в по-малка или по-голяма степен) плаваха в блатото на посредствеността – Збигнев Бартман (също преквалифициран посрещач), Якуб Ярош, Гжегош Боциек. Рокадата с Курек се оказа блестяща – дълги години полските треньори (Лозано, Кастелани, Анастази) се чудиха как точно да го „крият” на посрещане, но и нямаха смелост да го сложат на пейката – беше прекалено ценен в атака и на блок, а и като хъс, който излъчва на полето. Антига намери лекарството и Курек изживява своя ренесанс. Диагонал в зона четири? Никакъв проблем.

Русия – при отбора, воден от Владимир Алекно, ситуацията е още по-интересна, може да се каже, че направо граничи с гениалната лудост. Въпреки наличието на двама типични диагонали – Максим Михайлов и Виктор Полетаев, титуляр на този пост е 218-сантиметровият център... Дмитрий Мусерски. Алекно побърка преди повече от три години бразилците на финала на Олимпийските игри в Лондон, обръщайки ги от два на нула до три на два, и продължава да разчита на тази наглед странна стратегия. Любопитното в цялата работа е, че в определени моменти Михайлов, който пък играе като посрещач, и Мусерски разменят своите позиции и първият напада на обичайната си позиция, а чудовищният гигант напада „пайп”. Шантава работа. Не е обаче толкова чудно защо Алекно ни поднася подобни щуротии – Мусерски е прекалено добър, за да прекарва половината гейм на пейката, а именно такъв е случаят, когато си централен блокировач.

Италия – новият треньор на Италия Джанлоренцо Бленджини върна от заточение Иван Зайцев и го закова на любимия му пост – диагонал, а последният му се отблагодарява с игра на много високо ниво. Само че и синът на съветската легенда Вячеслав Зайцев оригинално е посрещач, като такъв играеше и по време на Световната лига тази година, все още под ръководството на Мауро Беруто. Роденият в Сполето състезател обаче явно мрази да посреща (бел. ред. разбирам го напълно). Именно това решение на Беруто беше в основата на скандала между селекционера и Зайцев, довел в крайна сметка до остраняването на гологлавия спец.

Аржентина – при тима, воден от легендата Хулио Веласко, ситуацията в действителност излиза извън всякакъв контрол. По време на Световната купа на полето се въртят трима диагонали, което е очевиден признак за проблемите на носителя на безброй титли като треньор аржентинец при търсенето на най-правилната рецепта. Светкавичният техничар (до онзи ден само и единствено посрещач) Факундо Конте се преобрази в диагонал, същото се случи на колегата му по пост Кристиян Поглахен, а най-изненадващо като диагонал се мъчи и Мартин Рамос, който на Световното през миналата година беше резерва на Себастиан Соле и Пабло Крер, но на позицията на централния блокировач. Като цяло тази лудост дава резултати, но това не я прави по-малко странна.

Повърхностното щриховане на целия „диагонален” пейзаж ни води до няколко извода, които дори излизат извън рамките на волейболната игра:
1. Няма човек, който да не може да бъде жертван с оглед на тактиката за съответния турнир или двубой.
2. Преквалификацията не е срамна. Срамно е нежеланието да станеш по-добър.
3. Понякога решението на проблема е точно под носа ни. Просто трябва да го забележим.

Според произволно открит волейболен речник из дебрите на световната мрежа, „диагонал” означава „играч, който играе в зоната, диагонална на разпределителя, и който обикновено не участва в посрещането на топката. Напада най-вече в зона 2 и много често от задна линия. Понеже не участва в посрещането на топката, обикновено е ръстов състезател с много мощен удар.”

Дълги години този шаблон беше практически недосегаем – примерите в световен мащаб са не един и два и няма особен смисъл да ги изброяваме, но все пак – България е дала играчи на този пост като Любомир Ганев, Владимир Николов, Цветан Соколов, а пресичайки границата на родината можем да откроим множество състезатели от рода на Иван Милкович, Леандро Висото, Клейтън Стенли, Андреа Сарторети и др. Всички те потвърждават и препотвърждават гореспоменатата догма.

В последните няколко сезона обаче „диагоналните” пластове във волейболната игра са напът да бъдат сериозно поразместени, все още не смея да кажа – направени на пух и прах. Доказателство за това е провеждащата се в момента в Япония Световна купа, която ясно очертава картината на намаляващия брой на типичните състезатели на поста диагонал.

На практика в отборите участници в „страната на изгряващото слънце” и по-конкретно в тези, които понастоящем образуват световния елит, класическият диагонал е истински кът, а трудовата волейболна преквалификация от изключение се е превърнала в правило.

Бърза разбивка по отбори ни предлага следния пейзаж. В галерията може да видите пет примера за промените на тази позиция.